Когато умра...
погребете ме с китара...

Ф. Г. Лорка

Къде е тая кървава Гренада?
Къде е твоят гроб?
Кого да питам?
Дали жребците,
дето цвилят
и рият пясъка с копита,
или орлите белобради
от върховете на Невада...

Далечна е,
далечна е Гренада!...
Небето синьо ли е там?
Зелени ли са миртите?
Не знам.
Но ти нали загина за Гренада.
Нали там, гдето пеят сегедиля,
във тая пръст испанска са изгнили
на мои братя кървавите ризи.
Далечна е,
далечна е Гренада!
Но ти си близък!

Не търся твоя гроб, за да жалея.
На твоя гроб аз песен ще запея,
китара ще звъни
на весел строй.
И върху твоята надгробна плоча
една кама кастилска ще наточа
за следващия бой!

1957

Ангелчетата, които шиеш
със синия остатък на очите си,
ангелчетата добри,
какъвто бил съм аз
на тяхна възраст,
ангелчетата,
мамо,
ангелчетата
чакат да ушиеш
последното крилце.

Тогава
те ще запеят
и ще запърхат около теб.
Ще разплетат косите ти
редки
и бели.
И ще те възнесат като светиците.

Там, в рая,
ще започнат твоите мъки.
Защото в рая
няма нищо,
което да прилича на сина ти.

Ще паднеш ти пред трона на всевишния.
Краката му със сълзи ще измиеш.
И ще го молиш,
ще го молиш
да те допусне за минута,
невидима,
да се завърнеш вкъщи...
Да ми приготвиш нещо за закуска...
Да ми изчеткаш дрехите...
И да напишеш
върху цигарената ми кутия:
„Върни се рано!“

Всевишният ще се усмихне.
Макар че
той е също избродиран
със синьото на твоите очи.

И няма да отвърне на молбата ти.

...Ще легнеш ти самичка
под палмите блажени.
И ще пробиеш с фиба
една звездичка –
тайна,
шестдиоптрова,
да гледаш нашия квартал.

Ще изгряват прозорците
на белите блокове.
В сенките
влюбени
ще стоят като статуи.
Жени по чехли за хляб ще отиват
и ще викат децата си
с напевен глас.
Една каравела
ще се вие над летището.
Невидими влакове
ще свирят в нощта...

Ах, тези сигнали на нощните влакове,
с които аз винаги нейде пътувам!

Ти си ги слушала.
Слушай ги!
Слушай ги!
Как идат...
Как бързат...
Как реват на прелеза...
Един от тях ще бъде моят
закъснял и дрезгав
плач
за теб!

1964

Този свят е направен
от Земя, от Небе и Защо.

Ето –
и аз,
както всички,
търся яснотата на нещата.
Формата да стане формула.
Знанието – полза...
Но
Защо,
четейки последните вести в трамвая,
или по-късно,
изслушвайки
важния глас на началството,
Защо
все поглеждам с едното око
към небето?
Защо?
Аз чувствам твоето присъствие,
дневна луна.
Едва забележима
като белег от ваксинация.
Защо?
...И обядвайки в стола.
И дописвайки спешната статия.
Аз се сещам за теб непрестанно.
Ти ме разсейваш,
дневна луна –
прозрачно бял призрак –
тайна...

Какво правиш ти в този слънчев следобед?
Закъсняла?
Или преждевременна?
За тебе може би това е
едно и също?...
Ала не и за мен!
Аз съм временен.
Аз съм кратък като стиховете си.
Аз търся яснотата на нещата...

О, скъсано сватбено було,
захвърлено в синьото!
Дали ти си спомен за минала нощ
или предчувствие за бъдеще?...

1966

Сега отивайте си всички,
доброжелатели,
съветници,
загрижени какъв да бъда!...
...Искам да съм тенекиена капачка
от лимонадена бутилка.
Искам дъщеря ми,
обличайки се сутрин,
да ме скрие
във джобчето на своята престилка.
За да си има нещо скрито
от къщи в детската градина.
Защото не е позволено
такива вещи да се внасят.
А те са тъй необходими!...

Когато е необходимо,
аз изведнъж ще засияя ­
назъбен,
сребърен,
като звезда.
И мойта дъщеря ще се усмихне...

И нека да се наруши забраната!

1967

Рецитали,
рецитали!...
От студентските клубчета
             до триумфалните зали,
срещу мелници
и срещу призраци,
в страшни делници,
и то без ризница....
поетът следва своята поезия цял живот,
както Санчо следва своя Дон Кихот!

Е, разбира се,
всеки е получавал букети.

Но има едни далечни градчета!
Жп спирка.
Кучета лаещи.
Грамада от цвекло и празни щайги...
И ето –
ние
бавно
падаме от вечерния влак.
А под камбанката ни чака
оня смутен хлапак –
оня вечен
       и непознат
             наш събрат,
който ни повика като духове в своя свят.
Все „от името на всички
възторжени строители“,
които били „на рециталите любители“...

Добре!
Тръгваме патрулно мълчаливи.
Прекият път прилича на нива.

Но пред нас,
       като хероин,
             възбудително свети
на строежа електрическото цвете.
И в стол № 2
всред дъх на яхния
към теб,
       Двайсти век,
             се обръщаме ние:
       „Ти си окървавен
       от мечти
       и заблуди!
       На теб са ти нужни
             поети луди!
       Ний ще разминираме твойте небеса!...“
Ах, ний обещаваме възхитителни чудеса!
Но шепата монтажници,
             дошли да ни слушат,
не са възхитени –
излизат да пушат.
В очите им синее недоумение чисто:
­ За какво ни агитират тези артисти?...

Поетите могат всичко да преживеят –
да бъдат гладни
и все пак да пеят,
да бъдат безработни,
изключени студенти...
Но, Господи,
       може ли без аплодисменти?!
Ухили се!
Кажи, че това няма значение.
Но в душата ти ще зее
             поражение!
             Поражение!

И тъй
колко пъти
във вагон-ресторантите
ний сме си промивали с ракия раните.
И някой е въздъхвал
с трагическа ирония:
­ А Женя Евтушенко чете по стадионите!
Това е,
       братче,
             руският език –
слушат те даже и да не си велик...
­ И даже когато нищо не разбират,
все в някой Ню Йорк
       ще те акламират...
­ О, не!
Стадионът не е за стихове!
Стиховете се четат в свещени часове.
Като любовни писма.
Като позиви тайни.
Които искат не пози,
             а всеотдайност!...
Но
обратният влак е спирал
             и са се пръсвали поетите
към старите си квартири,
             към новите бойни полета...
Покрай парка,
покрай стадиона,
и аз съм се връщал късно...

Когато изведнъж съзрях,
             че оградата е скъсана.
И ми хрумна една усмивка.
И се промуших като спомен
на пустите трибуни
             всред кратера огромен.
Забравена бутилка
издрънча по стъпалата
като абсурден звънец
в абсурдния амфитеатър.

И тогава...
Тогава ме завладя
             това романтично приключение.
Три милиарда звезди
седяха по пейките и гледаха в мене.
И аз започнах да декламирам
с неподозиран глас.
И ехтеше безкористно в мрака
най-искрената ми страст.
Мисля, че разказвах на звездите
за това как човекът изгрява.
И колко му е трудно цял живот да свети.
И то със своя светлина.
Да се изпелява
над нови основи
             или над честни куплети...

Ако е имало пазач,
             помислил е, че съм полудял.
Но за това,
знаете ли,
хич не ме е грижа.
Толкова беше истински този мой рецитал,
че ви разрешавам да ми завиждате!

1968

Ако някой ден направя кариера
(а твърдят, че туй е неизбежно),
ако се издигна толкоз,
че ми зазвънят отвсякъде,
тогава
ще си назнача смъртта за секретарка.

И когато вие ме потърсите,
тя ще отговаря, че ме няма.
­ Но все пак...
             поне за малко...
­ Не! ­
       ще казва тя. ­
             Съвсем го няма!

А през всичкото това безкрайно време
аз ще гледам от прозореца
как листата падат
или се раззеленяват,
как далечното кубе на черквата прилича
на кафена чашчица, обърната за гледане,
как момичетата се оглеждат в стъклени врати
и как вие мислите, че мен съвсем ме няма вече.

1968

Те идват да позират с озарение.
В ателието мръсно
             те застиват
като в самата вечност.

Но...
Точно тази вечност ги унищожава.

Подир петнадесет минути
те стават нервни,
молят за цигара.
И пъшкат,
сякаш са просъществували
петнадесет столетия.
Тогава
всички изведнъж си спомнят
за важна среща
или съвещание,
или концерт...

И си отиват!

Жена ми е художничка!
Тя знае,
че всички много скоро ще си спомнят.
И бърза за петнадесет минути
да вземе вечното от личността:
Очите горди.
Умственото чело.
Усмивката небрежно лъчезарна.
Или пък скромността...
             да, скромността!
Защото личността се уморява
и позата й става проза...

И всички си отиват!

Тогава идвам аз в ателието.
Тогава бие моят час!
Жена ми ме наглася на местото
на абдикиралата вече личност.
Анестезира ме с две-три целувки,
ухаещи на терпинтин.
И продължава.

И тъй позирам аз по цели дни
за нечий крак,
за нечия ръка,
за рамо,
за гърди
или за всичко...
Изцапан с нечий блясък.
Вдъхновен
като дете, играещо на:
             Царю,
                честит ти...
             имен...
             ден...
И трябва да ви кажа, че издържам!
Аз си стоя и мисля разни работи.
Стоя си ей така
и мисля.

Представям си понякога как славата
върви със моите крака.
Как се почесва с моята ръка...
И като предусетя как витая ­
близко и
       безименно
             нищожество ­
в салоните на вечността,
ми става страшно хубаво
             и смешно.
­ Е-е! ­
       сърди се жена ми зад статива. ­
Нали ти обясних, че си мечтателен!
Какво се хилиш като идиот!...

И в позата се заковавам пак.
­ Прощавай ­
       казвам, ­
             нещо се размислих!...

1971

На Богомил Райнов

Старата дядова къща
имаше покрив от плочи.
И даже помня, че растяха някакви треви
там горе...
­ Къде е ­
       питам, ­
             старата дядова къща?
А те ми отговарят, че се разрушила
от само себе си.
­ Виж ­
       казват, ­
от плочите на покрива направихме
един оригинален тротоар!
...Разбира се, че плочите са същите.
Но дето къщата била се разрушила
от само себе си...
             съвсем не ми се вярва!
Тя беше чудно съчинена къща ­
уютна,
проста,
човекоподобна...
Обаче както дядовото мироздание,
така и тя
       си страдаше от същия дефект ­
ужасно тежък покрив,
а основи няма.
Така че къщата не се е разрушила,
а бавно,
бавно е потънала в земята.
Потънала е чак до покрива.
И днеска аз по плочите й ходя като котка.
И от комините димят чимшири...
А долу ­
       в дядовската Атлантида ­
останало е всичко като някога.

Гори огнището.
В гърнето къкри боб.
И татко ­
       мъничък ­
             се гуши в скутите на баба.

­ Заспивай скоро! ­
             шепне тя. ­
Че караконджулът върви по покрива!...
И татко се ослушва ужасен.
Да ­ чува се!
(Това са мойте стъпки.)
И вярва.
И потръпва.
И заспива...

А аз все още трополя по тротоара.

Жестоко трудно е да композираш покриви,
така че да ги издържат основите на времето.

Надстройката
             (би казал Маркс)
не бива да премазва базата!
И ние ­ пишещите ­
трябва да измислим нещо много вярно,
реалистично,
слънчево
и жилаво...

Защото ми се струва,
             че
по покрива ни вече някой ходи.
И мълнии,
като крила,
над раменете му поникват.

1971

„Club de playa Pachacamac”

Амфитеатър и арена ­
за двеста души
или за Вселена...
Сега това е вече без значение.
Защото носят за сражение петлите,
покрити
с пелерини кадифени.
Завързват им камите на краката.
Представят ги на съдията.
И цялата тълпа от императори
сега избира свойте гладиатори...
­ Залагайте!
Залагайте, сеньори!
Догдето свирят болеро
там горе.
­ Сто солеса за десния!
­ Сто солеса за левия!
­ Един милион за ултралевия!
­ Един милион за ултрадесния!

...След миг
ще станат топка кръв петлите.
Единият ще бъде победител.
Той ще умре по-късно,
зад кулисите,
догдето банката брои парите си.

Така е и в живота,
            дявол да го вземе.

Залозите са малко по-големи.
Но краят...
Краят толкова прилича си.
Смърт за палячовците политически!
Смърт за фразьорите!
Смърт за позьорите!
Макар че те са често честни хорица...

И аз на смешни битки съм отивал.
Убивал съм.
И мен са ме убивали.
И ослепявал ме е кървавият блясък.
И клюнът ми се е изпълвал с пясък.
А горе,
на амфитеатъра,
разтваряли са се във вятъра
онези фантастични перуанки
със евкалиптусовите осанки...

Затуй сега не ми е безразлично
кой с мойте песнички ще се развлича.
И струва ми се, че разбирам
защо
и за кого умирам.

1973

Някога срещнах
една малолетна вещица.
Толкова хубава друга не може да бъде.
Ти беше тази...
Ти нещо ми даде да пия,
за да остана завинаги верен,
обречен
и твой.
Помниш ли как играехме
двамата на целувки?
Помниш ли как играехме
двамата на любов?
И докато разберем, че това са
били истинските целувки,
и докато разберем, че това е
била истинската любов,
играта,
мила,
свърши!
Свърши
играта,
мила!

И стана ръката ми само ръка.
Престана да бъде крило.
И стана леглото само легло.
Небето -
небитие...

Но какво е тогава това, което
сега ни съединява,
сега ни опиянява,
сега ни опожарява?
Как се нарича?
Кажи!
Може би следлюбов...
Чувам едно сърце.
То бие страшно и лудо.
Но ние сме толкова близо,
че не зная дали е моето,
или е твоето,
мила.

1974

На Стефан Данаилов

Колко е лесно да бъдеш влюбен
на двадесет години.
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен...

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове.
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато ме блъсваха
в бездънното “сбогом”,
            мислех си, че умирам.

Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях тъй, както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четиридесет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.

Без „сбогом“.
Без магии.
Без сълзи.
Раздялата не носи свобода...

            И мисля си, че не умирам.

1976

Мъгла.
Пътувам бавно
и потъвам
в пустинята, където даже времето
престава да се движи.

Мъгла.
Като че ли съм срещнал
подлец, облечен във доверие.

Мъгла -
пречупени крила!
И слепият се плаши от мъглата.

На фаровете жълтият тунел
в безкрайност някаква отвежда.
Който е минал,
но се е завърнал
оттатък смъртния предел,
така описва своето премеждие.

Мъгла.
Едва се движа.
А край пътя
парчета от реалност плуват:
Зимно поле.
Трева кафява.
Последна паша.
И коне космати,
които уж пасат
а може би се молят
на старата,
прастара майка наша.
Целуват сбръчканата ѝ ръка.
И от горчивите им морди
капе пяна...

И аз не гледам вече пътя,
а конете гледам.

Конете -
старото приятелство.
Конете -
верността и волността.
Конете -
непотребни на света,
в който се казва, че живеем.
Света на изотопа
и мотора с вътрешно горение.
Пресметнатия свят,
където
конете са икономически неоправдани
или по-ясно казано,
осъдени!

Осъдени, съдии и забравени,
молете бога
да ви прати
в мъглата кон,
в неволята приятел!

Конете гледам.
Каня се да спра.
Да сляза от автомобила...
Дори вратата няма да затворя.
Не искам да затварям,
нито да отварям!

Ще тръгна сам по зимното поле
край тъмни локви
и остатъци от сняг.
Ще коленича.
Ще целуна
ръката камениста.
След това...

Дано са истински конете.
Дано не са направени от сън,
от спомен
или от мъгла.
Дано не са делириум.
Дано миришат те на пот
и конска пикоч.
За да възседна някой
и да си отида.

1983

Бележки по белите полета
на един каталог от изложба

Търнър е можел да рисува, както си поиска.
Да, той е можел да рисува като Рафаело Санти -
далечни сини хоризонти
с надеждно сини небеса...
Да, той е можел да рисува като малките холандци -
земя,
вода...
и слънчевите странности.
Да, той е можел да рисува замъци
в развалини и сладостни растения,
като Вато.
И да остава
самият Джозеф Търнър...

Ще кажете, че всеки може да рисува,
тъй както вече някой преди него е успявал.
Не е тъй проста тази работа!
Защото Търнър
е можел също да рисува като импресионистите,
още преди самите те да се родят.
Търнър е можел да рисува
като Матис...
и като нас...
(Това, разбира се, не е голяма чест.)
Като че ли не той, а нещо друго е изисквало
да се рисува тъй
или пък другояче.
Като че ли
ние рисуваме
светлината
на историята,
а той рисува
историята
на светлината...
И затова не го засягат нашите съображения.

Не ми е ясно как се е отнасял той към политиката.
Рисува много пъти битката при Ватерло.
Ала не се разбира
това победа ли е или поражение.

Накрая
той рисува своите любими морски бури.
Рисува своите мъгли любими...
И внезапно -
скелета
или смъртта, препускаща на бледен кон!...

* * *

Картините, които най-много приличат
на днешните,
това са лудите етюди и ескизи
за бъдещи картини.
Нещо ескизно има в нас и в нашто време.
Надраскани сме ний
върху хартията на прехода.

Съдбата ни прилича повече на подготовка за съдба,
на опит...
Изтриват ни.
Изстъргват ни със ножа.
И ни започват отначало.
Художникът не си постига идеала.
И подвиг е да издържиш!
Но ний ще издържим!
Защото
кръвта ни е цветът основен
върху палитрата на времето, все още.
И нашите сълзи – едничкият съединител.
А съвършенството ще тържествува ли все пак?
Ще бъде ли завършена онази композиция мечтана?
И кой ще се любува на хармонията нейна?
Кой ще ни съзерцава?
Когато ний ще бъдем само облак прах
подир смъртта, препускаща на бледен кон.

1984

или
почит към Великата френска революция

Шинелът на нощта ми е голям -
ще ни покрие двамата и ще се влачи по земята.
Ще заличи следите ни и ще останат само нашите слова
да странстват и понякога да се намират.

С оръжията съм си взимал сбогом
и то така, че Бог
ще ме запомни.
Но никога не съм бил в никаква военна болница.

Край тихия отровен Дон
съм се търкалял,
съсечен от клепачи на казачки.
Но никога не съм бил в никаква военна болница.

Между звезди и пясъци, и чума
с ужасния художник Гро
съм съзерцавал посещението на великите миражи.
Но никога...
И все пак вчера
ний бяхме с тебе в лазарета.

Покрити от шинела -
като локва
сред локви от съсирена и още непролята кръв.
Сред купчини от гнойни бинтове и марли,
и вериги „хеви метъл“
лежахме ний прегърнати, не, вкопчени един във друг.

Ти бе запушила с целувка смъртоносната ми рана
и моята душа изтичаше
не в хаоса и в непрогледността,
а в тебе, светла моя пропаст.

На дъното. Там исках да се скрия.
Треперехме и двамата.
А покрай нас крещяха слепи, ампутирани, дрогирани,
обречени...

Повръщаха предсмъртен писък:
“Allons enfants! Allons enfants!”
“Egalite!”, “Fraternity”
Матросът със отрязани нозе
запяваше с последно вдъхновение:
“На крак, о парии презрени!”.
“Rot Front!” - издигаше юмрук безръкият.
“Avanti popolo!”
“¡No pasaran!”
„За Сталина, за Родину!“”,
„За Сталина, за Родину!“,
„За Сталина!“ -
крещеше наказателният взвод,
а също и онези, Другите,
почти засипаните в гроба тридесетмилионен.
“¡Patria o muerte!”
“¡ Venceremos!”

А може би и аз съм вече сляп.
И затова те галя като луд.
Чета те като брайлово писмо. „Прости ми!“
А ти ми шепнеш: „Не това! Кажи ми другото!
Кажи ми го отново!“
И аз крещя „Обичам те!“ като осъден.
Тъй както се крещи последна дума.

Бъди спокойна, няма да ни чуят в лазарета двайстовечен
сред всички тези крясъци, стенания, проклятия, хриптене
и останало мълчание.

Когато дойдат утре сутринта гробарите за мен,
проговори отново и кажи, че вече си ме изгорила.
Кажи, че тъй съм пожелал, да бъда изгорен отделно.
Не казвай, че за твоя огън става дума.
А името ми може да стои при Другите на братската
могила...

Но и това е много.
По-добре твърди докрая,
че аз не съм бил никога и в никаква военна болница.

1989

Пак на Радой Ралин

Мина маршалът.
Не хареса града.
Минаха танковете.
Минаха камионите...
И остана само разбитият път.
И останаха сто ранени коня.

Някакъв сантиментален командир
беше направил жест чудат ¬-
беше дал на впряга
свобода и мир...
И то във времето на военния глад.

Те не бяха грациозни циркови артисти,
тънконоги бегачи за стипъл чейз.
Бяха бойни коне.
Оглушали от изстрели.
Ослепели от огън.
Коне с чиста чест.

Увенчани със своите чудовищни рани,
те пасяха бавно в овощната градина.
И пиеха дълго от коритото каменно
причастие,
преди
за рая да заминат.

Вече никой не ги подковаваше.
Само славеите вечерни ги славеха.
Само един много стар солдат беше оставен
да ги пази
и
като тях
да доживява.

Цялото му семейство бе избито отдавна.
Всички бяха погребани в негово отсъствие.
И сега
той заравяше конете
като кентавър.
Даваше изстрел
и се прекръстваше.

Ето го ¬-
пред колибата сламена.
Опрятен.
Със всички медали и ордени.
Преминал с конете всички кървави драми.
И скрил всички болки под проста гордост.

Ний ¬- децата, му носехме кибрит и цигари,
откраднати от бащи и братя.
Той не приемаше никакви подаръци.
Затова ги оставяхме
до него
на тревата.

Но той приемаше нашата страст към ездата.
Страст към страшното.
Страст към забраненото...
И само с кимване на главата
ни посочваше конете,
за нас отредени.

Ранените коне ни близваха кротко,
докато се катерехме
боси
по техните гриви.
И тръгваха тежко ¬-
с бойна походка,
те за последен път,
а ний за първи път - ¬
щастливи.

....................

Живяхме дълго, но не остаряхме и не ни убиха.
И сега,
когато чувам,
че Шива
отново
танцува,
чувам как сърцето ми вие далечно и тихо.
¬
- Капитане,
безсмислено е да се лекуваме!
Плътта ни не става за конски колбаси.
И ако преживеем този бой последен до края,
направи своя жест чудат и опасен ¬-
пусни ни да умрем
в градината преди рая.

1989

Смъртта е тайнство. Страх... Но край ­ едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И чувам сферите ­ кристалните сигнали ­
аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият
свит като ембрион, тих, вкаменен ­
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.
Окрали храмовете, вий се молехте
грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове... Изчезна всичко.
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах ­
аз, който не избягах от Помпей.

1994

Смъртта дойде на Рождество
в два и полвина през нощта.
С отвъден вой я поздрави
обреченото вече мое куче.
Дотичах бос и сънен и прозрях ­
стояха черни той и Тя,
два мрака със сияйни зъби.

Преди тринадесет години
с червена панделка на шия
едва прогледнал и ме близна
като за клетва звяра Вярност.
Напразно му избрахме име Гай.
(Не Цезар като всеки втори пес.)
Съдбата си не е прекръстил никой
дори след възродителен процес.

Отучихме го да пикае в моите обувки.
И го приучихме великодушно
с храната наша да се храни.
(По правилото на доминиканците ­
каквото господарят, туй и кучето!)

А тъй отдавна вече ний се хранехме с отрова!
Изял е моята вечеря моят Гай.
Напразно молимe ­ Прости му, Смърт! ­
Защото той е знаел какво върши.

Умряха най-напред краката му
и падна.
Погледна ме с огромните си кучешки
говорещи очи:
­ Не си отивай! Гледай ме докрая!...
И страшно изръмжа. И пак захапа мрака.
Накрая целият приличаше
на някакво извадено сърце,
което бие хвърлено на пода.

Седях до него и държах
издъхващата морда.
А пяната изстина и престана да трепери.
Тогава трябваше да се отвори
вратата на балкона,
както искаше поетът...

В девет часа мъглата се разрежда.
Кълвачът чука по тополата изгнила,
като че ли кове ковчег.

А Гай
лежи увит
в свалената от кухненската маса мушама.
Като свален от кръста.
Ïèåòá!

Аз и художничката непохватно
копаем гроб. В този крив свят
едва намерихме лопата права.
От корени земята пука.
На дъното ръждясал ключ намирам.
Захвърлям го небето да отключва.
А кучето...
А Верността
напъхваме с последни сили
в тази ключалка кална на небитието.
От къщите съседни
през пердета плетени надзъртат
очите на бдителността.
Ще бъде съобщено, че съмнителни лица
укриват труп или съкровище.
Ще разкопаят. И, по дяволите! Нека! ­
Щом е такава ориста
на всички фараони, цезари, водачи
и рицари на верността...

Вали суграшица. Замръзнали сълзи
на кучешките ангели. Дано все пак
натрупа и покрие гроба,
маскиран с клони като вълча яма.
Философствам:
Вълкът е кучето на боговете.
Вълкът е куче вярно на умрелия стопанин.
А може би човек е бог с умряло куче.

Завършва празникът с елхите лъчезарни,
с подаръците, с прошките коварни...
Но и на Коледа настъпва час, когато
самотници разхождат кучета
под клоните неукрасени.
Забравени даряват спомени.
Потиснати освобождават
човека от световната държава.

А аз вървя през гробището за приятелства.
Разхождам аз само една душа на куче.
Тя тича превъзбудена.
Тя души храстите.
Но няма начин да остави своя знак.
При мен се връща, но не може да ме близне.
И аз не зная как
да я погаля...

А от площада идва вечерна манифестация.
Към телевизията се отправя и скандира:
„Долу правителството!“
„Долу БКП!“
„Смърт на поетите, които пишат за души на кучета!“
Смърт!
Смърт!
Смърт!
Res, non verba!

1994

The moon is an angel with a bright light sent
To surprise me once before I die
With the real aspect of things.
It holds the light steady and makes no comment.

       W. Meredith

I.
Нито вълк, нито брат.
Човек за човека е българин.
Идва хаосът с нови везни. А след него ­
дни без нощи.
И нощи без дни.
Времена, за които се казваше ­
няма такива!
Времена, за които...
Я по-добре не говори!
Ето ­ ти ги допускаш и вече дори ги укриваш.
В същността си потайно и смаяно ги наблюдаваш.
Не са идвали друг път такива отломки живот.
Бегълци от затворени кръгове. Стръвни светци.
Във ръката си стискат
строшена стрелка от часовник.
А на шията
скъсана струна кърви.
Няма дни като тези в познатите ни календари.
Освен... може би само в един,
да речем ­ безлунен.

II.
Наричам.
Но не кръщавам.
Календар. Върволица. Керван уморени тревоги.
Да се влачи така!
Да си търси бога...
С тези дни, които не могат
нито да се разкайват,
нито да прощават.

III.
Нито
една непрелетна птица.
Нито
едно вечнозелено растение.
Под дъжд киселинен листопадът се свлича.
За да се види,
че няма и провидение.

IV.
И когато всичко окапа, отрече се, отлетя,
всред възцарилото се безлюдие,
при мен остана само една детска мечта
и няколко луди.

V.
Може би синовете на финалния Мунчо?
Не!
Не помнех кои са.
А те...
Те... не можели да ме забравят.
Идваха.
И в големия залез на смисъла
се разхождахме като през някаква дива дъбрава.

VI.
Бяха тъмно-несретни.
Безлунно-недраги.
С маниери и дрехи от друга неведома драма.
Бяха сбъркали сцената, думите, здрача.
Но не бъркаха чувството. Искаха да ми помагат.
И в салона Вселена,
в епохата на минувачите ­
само тяхното сгърчено рамо.

VII.
Всъщност исках и аз да отмина. Съвсем да отмина.
Всъщност вече си спомнях за Андите и за големите птици.
За поета, завърнал се в невъзвратимата Лима.
Отвратен от закони. Отровен от писко.
Доброволно постъпил в приют за побъркани и лунатици...
Може би е добре да отминеш в това помрачение.
Да си мислиш, говориш и пишеш, каквото поискаш.

VIII.
Моите спътници слушаха неодобрително.
Не! Не им се харесваше мисленето на поетите.
Вече бяха опитвали те „доброволния“ краен приют.
Романтично начало.
Но лека-полека разбираш, че главният лекар ­
господарят на болния свят, е същинският луд.

IХ.
Не е много приятно
да направиш такова откритие
в миг, когато той стиска в едната ръка
твойто бъдеще,
а в другата ­ ключа на тайните,
който заключва тъй лесно
и толкова трудно отключва.

Х.
Защо ли бяха нужни всички прения?
Известен философ от женски пол
ме просвещаваше напразно в „Ла Купол“:
изкуството е шизофрения!
Властта е параноя!
Сега бих искал като мъртвия учител
да кажа или да помисля:
„Господи, не съм достоен!“

ХI.
Този безлунен лист сърцето затъмнява.
Както жените затъмняваха прозорците
по време на войната.
Отвън изчезваш ­
вътре в себе си оставаш.
В това пространство защитено могат да се връщат
звездите ослепени твои, хванати една за друга.
И без да си владетелят с юдейско име ­
в сърцето ти да падне гръм.

ХII.
Прозира вече мълния. Мирише на озон.
Самата Свобода
всред сечивата ме избира.
Театърът на вечността подготвя своя нов ­
напълно непознат сезон.

1996

Сапфирът ­ златен, огнен или син,
е камъкът на творческия дух.

Къщата на сапфира се намира
на улица “Гранит” 33 в Ню Лондон.

Дълги години тя се е наричала
Домът на Армстронг.
Кой е той?
Търговец на платна.
На корабни?
Не помнят вече.
Но облаците са направени от негови материи.

Домът е триетажен и тържествен.
Дървото тук играе ролята на мрамор.
И колонадата йонийска прави входа
още по-набожен.
Ала от задната страна стените повече
наподобяват шуба на магьосник горски.

Хората влизат и излизат,
изпълняват свойта роля и изчезват.
А този, който обитава непрекъснато,
е призракът на къщата
и се нарича Рут.
Събаря прибори.
Размества мебели.
Изпива френското вино. И се явява
в съня на някои момчета неприлично.

Мисля, че повечето хора не обичат Рут.
Страхуват се от нея. И се питат
на колко века е това дете?
Какво желае?...

Аз още малко ще остана тук
и също ще изчезна.
В небето светка бледа стъкленица. Виждам ­
õàëî ­ това сияние,
предсказващо развалата на времето.
А в стъкленицата ­
луна ­
спиртосано сърце на мъртъв бог...

Рут,
ние се познаваме добре.
Ти си онази иронична сила,
която непрестанно пренарежда
нещата в нас
и нас в нещата.

Рут,
размести отново нашите илюзии!
Разбъркай тези думи вместо мене!
Разбъркай образите на света
и ги раздай отново!
Може би този път ще се получи
картината, която търся
със мисълта за слепите деца...

В сапфирената нощ навлизам.
Валят звезди. И Бог е близо.

1996

Някога упреквах своя син,
че не знае откъде
се купува хляба.
А сега...
Той продава хляб.
В Америка.
Във Вашингтон.
През обикновените работни дни
преподава в университета.
Нощем пише стихове.
А във съботите и неделите
продава хляб
на пресечката на авеню Небраска и Кънектикът.

Българската нива запустява.
Земните жени, които
жънеха и хранеха потомствата,
си отиват, както свършва песен.
Политици разиграват мелодрамата
„Кой открадна родната пшеница?!“
Но остава приликата между хляба и човека,
скрита зад различни имена,
различен вкус,
а също и цена различна.

Моят син продава хляб за сандвичи,
питки розмаринови и бул маслинов,
пита „заатар“,
испанска „семолина“ със сусам,
орехов, пшеничен хляб, поръсен със стафиди,
итлиански „пане белло“,
„паладин“, замесен със зехтин, мая и мляко,
царевичен хляб и хляб със семенца от тиква,
турски хляб и хляб от облаци...
Само български
и вчерашен хляб няма!

­ Всеки ден остава непродаден
хляб ­ разказва моят син. ­
Дават да си вземеш за вечеря.
Другият завързват
в пликове...
И го изхвърлят...

И умората оборва моя син.
Хлябът го продава на съня американски.
(Тези думи значат и „Американската мечта“.)
Господи, не чуваш ли, че моят син те моли нещо!
А опасното проклятие като аура го опасва.

Ако имам право на една молба и аз ­
на желание последно, Господи,
направи това, което иска моят син!
После можеш и да го осиновиш!
В София
в сумрака бродят
сенки на старици.
Ровят кофите за смет ­ събират хляб.
Сочат ми една ­ била учителка
по история и български език.
­ Но не бързай! ­ казват. ­ Не избухвай!
Тя не търси хляб за себе си.
Тя храни
разни кучета и птици.
Тези мои думи също са храна за кучета
и птици.

Господи! ­
За какво живея?
За какво се скитам сам в Родопите?
За какво надничам в изоставени герани?
И се ровя в пещери, затрупани от хора?
И замръквам по оброчища, отречени от тебе?

Търся пътя
към скривалището на последния магьосник,
който е забравил да умре,
но не е забравил тайната на хляба.
Не на днешния хляб, който се продава.
Не на вчерашния, който се изхвърля...
Тайната на утрешния хляб ми трябва.
Хлябът, който се целува.
Хлябът, който хваща за ръка децата
и ги връща вкъщи.

1999

На Тома Марков

Знам, че това е сън.
Знам, че сега
би трябвало да мръдна
ръка. Да го прогоня. И да взема
успокоително лекарство... Но

не мога.

Вместо мен,
нощната лампа се раздвижва.
Видоизменя се
и става междузвезден кораб,
и от него
човечетата слизат да ме вземат,
като че ли съм тяхното успокоително лекарство.

Разбира се, не целия.
Моята цел,
моята ос,
моята самоцелност неспокойна ­
такива работи не са им нужни.
Те идват да изтръгнат от душата ми
само една предполагаема костилка.
Една ампула малка, скрита
под опаковката от лъскаво съзнание.
Ала под него...
Нещо тайнствено се случва.
Човечетата бягат ужасени.
Но корабът го няма.
Чувам лочене... О, Господи! ­

Котката пие от моята чаша вода.
Благодаря, Спасителю!
Благодаря!
Сега
ръката ми ще се раздвижи.
Виденията ще умрат от страх. А аз,
по липса на успокоително,
ще трябва да преглътна част от себе си...

­ Можеш да пиеш и водата ­ казва котката. ­
Защото аз съм само спомен
за твойта някогашна котка Симо.

Ако не вярваш,
ако се съмняваш,
спомни си Антоан,
спомни си Лавоазие.
Спомни си как изследваше водата
и вместо златна рибка хвана
закона, според който нищо
не се създава, нито губи,
а само се видоизменя...
После
спомни си гилотината, където
самият Лавоазие
загуби своята глава.
Adieu, mon cher! Adieu!
Ìàéêà ти каза да не се страхуваш.
Ти няма да умреш в чужбина.
Пази се от вода и слава.
В това ужасно време на видоизменници,
противно на законите ­
създавай!

2001

Да слушаш стихове на непознат език ­
наистина това наподобява
паранормалните явления,
контактите с небитието,
рисуването на пейзаж
отвъд мъглата,
готова да ти каже: „О, не е това!
Съвсем, съвсем не е това...“

В квартала има някаква тръба,
която пее водосточни
пророчества на вятъра.
Не тракане на ламарина. Не свистене.
А музика.
Мелодия.
Молебен.
Излизал съм посред нощ да я търся,
да разбера магията.
Но тя веднага млъква.
­ Не се страхувай! -
казвам ѝ. ­
Не ме интересува
какви безумия разпространяваш,
а как го правиш...

Ласло Наги например,
когато Господ му даваше добро настроение
и безспирен спирт,
превеждаше български народни песни.
„Дилмано-дилберо“ и т. н.
той си го разбираше като:
„Сокол кацна на моето рамо.“
Понеже беше куц,
налагаше му се да лети,
а не да сее.

Някакъв кон го беше ритнал
в детските години
и другите възрасти се страхуваха да дойдат.
И той ставаше едно голямо дете.
После ­ едно огромно дете.
После ­ едно старо дете.
Не помня на какъв език сме си говорили
тъй дълго с Лаци. После
крилатият кон дойде да си го вземе.

А вчера дойде Мануел Муньос Идалго.
И масата, откупена за вечни времена,
се изпълни с кастилиански възклицания.
Само чашите гледаха с празен поглед,
когато Маноло каза:
­ Дойдох да ви предупредя,
че калъпът, от който ни правеха, се счупи
и повече няма да правят
такива като нас.

С нещата трябва да говориш
на техния чуплив език. Не си въобразявай,
че те разбират твоя.
Ако намериш начин, покажи им,
че ги изпитваш, както се изпитва
желание или досада,
или ученик. Тогава всички
деца ще почнат да подсказват
със знаци и движение на устни.
А хванеш ли един-единствен знак,
ти вече имаш важен пленник ­
„Език“, както са казвали на фронта ­
следа от истина, подобна
на белег от крило върху небето.
Веднага тръгвай! Но помни ­
само лъжата е правдоподобна.

И ето, поучен от своето куче,
захапвам сам своя повод.
Това значи, че искам да изляза.
И да си мисля, че сам водя себе си.
Искам да изляза от тези проклети думи,
ограбени от политици,
олигавени от поети,
вонящи на донос.
Искам да изляза от тях.
И да те обичам безсловесно.
И да тичам по онова поле.
Да прескачам магнитно-силовите линии.
Да душа полюсите
и да гледам
как мравки влачат семантични семена.
Народът не обича пеещите насекоми.
Народът обича баснословните мравки.
И те ме побиват, защото
Светът е семантичен знак,
който не може да се изговори.

2003

I.
Намерих си къща,
по-стара от всемира.
И веднага дойдоха майстори.
Купил си ­
казаха,
скъпа грижа.
Всъщност старостта е непоправима.
Най-добре да се ройне
и от материала
да се направи
нещо съвсем ново.
както казваха последните вождове.
Но ти не изглеждаш решителен,
така че ­ прави ремонт.

Казах: Ще помисля.

II.
Цяла нощ лампата свети.
Мога да мисля и на тъмно.
Но ми е хубаво да гледам
как залезът се сгушва в мен,
а сутрин ­
как излиза на пръсти.
И аз се правя, че не чувам.

III.
Стаята прилича на фенер,
а аз,
може би,
на догарящ фитил.
Пепел от светлина.
Нощни същества се блъскат
в стъклените ми стени.
Пърхат огромни пеперуди
със зачервени очи на крилата.
Ти си същият ­ казват те,
само че имаш крила на очите.

IV.
А сутрин ме будят птиците.
Техните клюнчета чукат
тиха съдба.
Всъщност закусват с пеперудите,
полепнали по стъклата.
После ми казват:
Внимавай с майсторите!
Натискат се да поправят,
защото има легенда ­
в основите на тоя дом
е скрито съкровището
на мъртвия керван.

V.
Кой демон е пуснал мълвата,
че в основанията на този свят
има имáне
от самородно щастие?

Нямам предвид сфинксове,
свещени чаши,
говорещи скрижали
и алхимически магии...
Но нали все пак
керванът на времето
е натоварен с тайни?

VI.
Понеже ме е срам да моля,
заклинам:
Бъдете много предпазливи
с майсторите,
които предлагат
да поправят нашия свят!

2005

На Силия и Джек

1.
Деветата вълна ме е изхвърлила
на остров Акел.
Наоколо скалите тлеят
като парчета сгур
от северно сияние.
Магически поточета
от нищото се стичат
и се сливат.
И водопадите на Дюканела
пролайват ­ кучета, измислени
от Хайнрих Бьол.

Разбира се, че мисля за
раздялата. И „пия,
за да държа душата си и тялото
отделно“.
(Това в кавичките го е казал
Оскар Уайлд.)

Иначе
всичко е
просто и самотно.
И облаците пазят тишина.
Като че ли
Господ пише спомени.

Покаян дявол мълниите му подостря.

И аз бавно ставам остров.

Според камбаната това е невъзможно.
Но в Конемара пеят песничка,
според която
по пътя на северозапад
се случват бавни неща.

2.
Странно скромният котидж
на нобеловия лауреат
е превърнат
на творчески дом за странници,
за несретници, които пишат спомени
и пият “Пади”.

Цяла нощ дъждът се връща
да чука по прозорците,
като пияница.

Крия, че ми е студено.
Но
Джек Харт ­ посланикът на птиците,
излиза и се връща с кофа торф.
Огнището лумва
с мирис на малц.

Казват, че клаустрофобията
била болест на поетите.
Тя ме хваща
при мисълта за немеца,
заключен в себе си.
След това ми става тясно
вътре в мен самия.
Следващата ограда е от бодлива тел.
Тя пък е обхваната от гъсти храсти
с червени цветчета,
наричани Христови сълзи...
И въпреки това,
или може би точно поради това,
всичко е успяло да избяга,
всичко, което
някога е имало
някакво значение.

Сега се чувствам толкова книжен,
че пиша върху себе си,
непокаян и
с неподострени мълнии.

3.
Завръщам се в Дъблин
като падащ от небето.
Какво, по дяволите, си правил там?!

Дъблинските комини
са подредени
като устни хармоники,
като латински библиотеки
или руски катюши.
Всъщност, може би са гребени
за ресане на дъждовни облаци.
Но не подозират
и си въобразяват,
че са мистични корони.
­ Господи! -
казват те. ­
Какъв малък свят,
а колко много властелини станахме!

И май че са прави.

Ако падне звезда ­
така ѝ се пада.
Ако падне водач ­
какъв смях ще падне.
Но ако падне комин! ­
Това е поличба
за цялото мироздание,
което се изпълва вече с дим.
И всички се хвърлят
да вдигнат отново комина ­
короната на огъня,
трибуната на гарвана.

И Бог да вдигне отново нос
от размътения екран.
Да изключи компютъра.
И да заключи:
Има време за всичко.
Време за спомени.
И време за „нощна шапка“.
И се чува бълбукане:

Лека нощ, светлина.
Сбогом, Господи!

2005

Почти като Сизиф
и съвсем като себе си,
повдигам камъка.
Объл като облак.
Тъмен като тътен.
А каква тишина цари!
Под камъка спи Злото,
навита стоножка ­
Черна галактика с глава
на възглавница от мартеница...
Ако някой ме гледа,
сигурно недоумява.
Трябва да измисля
нещо разбираемо,
за да ме похвали джуджето:
­ Добре!
Ти пак си наш...

Повдигам камъка,
за да скрия под него времето ­
времето, което откраднах.
­ Че откъде може
да си откраднеш време?
­ Ще ти отговоря, разбира се ­
от себе си.
Само от себе си.
Най-лесно от своя сън.
Най-трудно от своя труд.
­ И защо трябва да крадеш?...
И то от себе си...
И то време!
­ За да подаря на Любовта
нещо чисто мое.
­ А тя? Тя какво?
­ Тя ми каза, че не може да вземе
толкова скъп подарък.
Не би искала да се чувства
задължена... Да се обвързва...
И тем подобни.

Аз определях цената на времето
според болката от раздялата.
„Времето е пари“ ­
за мен това беше само
една пословица,
разпространявана
от пословичния Франклин.
Но когато разбрах,
че така мислят всички,
когато видях
моя подарък ­ изсъхнал
букет, забравен
без вода,
реших да върна
времето там, където
си е било ­ в мен. Тогава
откраднатото време се усмихна:
Всичко се връща, моето момче ­
отлетялата лястовица,
блудният син,
откраднатият кон,
изгубената надежда...
Всичко се връща, моето момче,
само времето,
само времето
никога не се връща!

И ето
умният метален апарат
крачи през пустинята Марс.
Търси вода.
Аз едва ли съм толкова жаден.
Но и аз
търся нещо.
Търся подходящо място.
И поглеждам с едното око
какво прави оня ­ металният.
Там всичко е в камъни.
Защо не се сети
да повдигне и той един?
И какво ще стане,
ако под него блесне
пак мартеница?!
Какво ли?
Ще си кажа:
Ето подходящо място
да затворя очи.

2005

Със залеза се разбрахме
да не се гледаме в очите,
докато времето лети
и ние летим заедно с него.

С художничката се разбрахме
тя да оглушава,
а аз да ослепявам.
Така
може би накрая
двама ще правим едно.
Като в любовните аксиоми,
които не се доказват,
а се приемат на вяра.

Затова те целувам, приближаващо се небе.
И вас, невръстни нови хоризонти,
побледнели от перспективата.

И аз се дразнех, когато
майка ми ме дръпваше
и ме целуваше пред хората,
чувствайки как ме губи.

Младостта не цени подобни чувства,
незагубено здраве,
неспечелена истина.
Младостта предпочита
измислиците
и любовта.

И ето в розова мараня
пристанището на добре измисления Ефес
е безлюдно.
Моряците са в публичния дом.
Търговци се надлъгват на пазара.
И политици се препират
след общия среднощен пир.
Но лястовиците прелитат все по-ниско,
което предвещава скоро буря,
строшени клони,
падащи гнезда и мироздания.
От Ефес до самата Александрия
я-я-я... ябълка.
Ябълка на раздора.

Старче, какво бърбориш?
Какви са тези твои очи?
Защо ти е простил Василий Втори?
Точно на теб?
Ето, планината
носи небе, принася полза.
Защо тя няма очи,
а пак ти?

Опитвам се да възразя,
че планината има езера.

Колко оригинално!
Искаш ли да ти превърнем очите на езера,
от които да изтичат горчиви поточета?
И да те питаме тогава:
Какво виждаш? А?
Виждам.
Виждам пустинята,
глобална и обетована.
Но какво правят там дечицата,
израилевите, богоизбраните?

Строим стена без храм
безкрайна стена строим,
нова стена на плача.
Стена на стенание ново...

Очи, не се сбогувайте
със този очевиден свят
и това пространство неевклидово!
Защото се чувствам писмо,
скрито в пукнатините
между камъните на стената.
Очи, не се сбогувайте!
Защото вече съм написан,
но още не съм прочетен.

2005

Снощи валя златен дъжд.
Още мирише на Бог.

Постелята на есента,
разхвърляна от страстите, пустее.

Жените се споглеждат озарени.
Но
не знаят коя е Даная.

2009

На сина ми

Карам бавно
по нощния път.
Не защото не го познавам.
Напротив,
помня опасните му завои.

Карам бавно,
защото
душата ми обича опасности,
но не обича завои.

Бавно...
Фаровете се провират
през крилати дървеса –
ангели-пазители,
надвесени над мен.
И внезапно те
или някой друг,
уплашен, че ще заспя
пуска музика.
Екват йерихонски тромпети.
Сриват стените ми.
Откъде знаят, че ми харесва
„Хотел Калифорния“?
Но мога ли да си наема стая в песен?
Вече е късно да питам
онемяла камбана,
угаснала свещ.
Китарите вече са се изповядали.
Колата вече е спряла по навик
пред чешмата, която наричах наша.
Сега лунният кон
пие вода
от каменното корито.
Всемирът мирише на бор и смола –
наркотик за призраци и вещици.
Опасно е да търсиш смисъла на този свят –
телесни страсти,
храм на недовършена душа.
Онази жълта светлина в далечината –
това е вход на
весело старопиталище.
Там правят последна любов.
Наричат се първи приятели
и пият вино от 1935-а.

Аз пия силна вода
от моята чешма
и си плискам лицето,
за да проверя дали не е избягало.
Никакъв Звяр,
никаква Тя,
никакъв Капитан
не могат да ми забраняват.
Този лабиринт е мой.
Той има много изходи,
но вече няма вход.

2013