В началото имало един див заек, който бил много умен, много любознателен и много склонен към приключения. След като научил всичко, което имало да научи за собствения си вид, той тръгнал да изследва света. Когато срещнал човешки същества, той сметнал, че те изглеждат интересни и, независимо от всички предупреждения, които получавал, решил да изучи начина им на поведение.

Един ден се натъкнал на цял бивак от човешки същества и тръгнал да обикаля край палатките им, за да ги разгледа по-отблизо. Но, когато го съгледали да се мотае наоколо и да надзърта в палатките, хората се смаяли от безгрижието му. Един от тях го сграбчил за ушите и тъкмо се канел да го сготви за вечеря, когато друг му казал:

– Не го убивай, прекалено симпатичен е, за да го изядем.

И двамата седнали, и заспорили какво да правят с този див заек, ако решат да не го сготвят за вечеря. Единият рекъл:

– Я да го дадем на малката принцеса Кивъ като отидем довечера на гости в Замъка. Тя изглежда винаги толкова самотна, но обича животните и може да си го хареса за домашен любимец.

И двамата решили, че идеята да дадат заека на принцесата е прекрасна, защото те много я харесвали и решили, че тя ще се зарадва да си има заек за домашен любимец.

Принцесата останала доволна от подаръка, който ѝ занесли и веднага гушнала заека в ръцете си и, галейки пухкавото му палтенце, му пошушнала:

– Зайо, горкичкият Зайо.

След като гостите си отишли, тя продължила да гали нежно заека.

На заека му допаднало новото положение и той всеки ден очаквал момента, когато принцесата ще дойде да го вземе от клетката и да го погали по гърба, неизменно мълвейки онези странни думи: „Зайо, мой Зайо!“, докато той гризял пръстите ѝ. Той не разбирал тези думи, нито обичта, с която принцесата го милвала по главата и гърба. Накрая решил, че принцесата е била омагьосана от някоя магьосница или магьосник, които са я превърнали от заек в човешко същество и са я осъдили да изживее живота си като човек. Спомнил си една история, разказвана под сурдинка на събиранията на старите зайци, за това, как такава магия може да бъде развалена с целувка. Затова решил, че ще целуне принцесата, ще я превърне в красива зайкиня и двамата ще живеят щастливо до края на дните си. Още следващия път, когато принцесата го взела от клетката и го погалила по гърба, навеждайки главата си към него, той бързо източил муцунката си и я целунал по устата.

Принцесата била дълбоко развълнувана от целувката. Още не излязла от детството, дотогава тя не била изпитвала чувствена целувка. И тя затворила очи, и целунала заека по крайчеца на лъскавата му муцунка. И отново потръпнала от чувствеността на целувката. Когато отворила очи и погледнала в изпълнените с копнеж очи на заека, тя била силно развълнувана. В сърцето си усещала смесица от безпокойство, чувство за вина и копнеж.

Тя не можела да понесе повече да погледне в онези изпълнени с копнеж очи, онези очи, които сякаш носели бремето на всичката тъга на света. Ето защо, тя повикала прислужницата си и ѝ казала да вземе заека и да го пусне на свобода в гората.

Прислужницата ѝ, видите ли, била практична жена, преливаща от здрав разум. Тя знаела, че щом бъде пуснат на свобода в гората, заекът вероятно щял да послужи за храна на първите срещнали го борсук или лисица. Тя самата си помислила за едно хубаво задушено, така че занесла заека в дома си и вечерта се насладила на любимото си ястие.

Същата нощ прислужницата не могла да спи добре. Отначало тя отдала неразположението си на обилната вечеря, която била поела, защото стомахът ѝ се бунтувал. Към сутринта се събудила ужасена, защото ѝ се присънило, че е бременна. Това било някаква интуиция, която не ѝ давала мира, макар никога преди това да не била изпадала в такова състояние. Тя се почувствала дваж по-притеснена, тъй като от три месеца съпругът ѝ бил далече, изпълнявайки задълженията си в служба на царя. Отишла веднага при принцесата и я помолила да склони царя да проводи съпруга ѝ вкъщи, под предлог, че жена му не се чувства добре. Когато съпругът се върнал, той заварил жена си в добро здраве и я обсипал с любов. Така мистерията на нейната бременност била загърната в благовидност.

Момчето, което се родило, когато му дошло времето, било силно обичано от родителите си. То било голям любимец и на принцесата, която го обсипвала с обич. В детството си растяло като най-благородно дете, незасегнато нито от скромния си произход, нито от привилегированото си възпитание. Всеки ден ходело да си играе в покоите на принцесата и било привързано към нея точно толкова, колкото и към майка си, и баща си.

Принцесата се привързвала все повече и повече към момчето и часовете, когато то било далече от нея, били тежки и скучни, а времето, когато било в компанията ѝ, минавало в низ от мигове на наслада. Особено очарователни за нея били очите му – благородни и тъжни, пълни с нежност и ранима любов. Те й напомняли за погледа, който била видяла някога в очите на заека, и тя му измислила ново прозвище – нарекла го Зайо. И когато прокарвала пръсти през косата на детето, тя шептяла: „Зайо, мой Зайо“.

Момчето растяло на ум и на бой, и станало толкова красиво, колкото и благородно. Прозвището, което използвала принцесата, му прилегнало и всички го знаели като Зайо. Един ден той отишъл при принцесата и я заварил навела умислено глава над скута си. Той почувствал, че тя е тъжна, притичал до нея и обгърнал шията й с ръце. Принцесата се сепнала от самотата си и погледнала грейналото от обич лице на момчето. Прегърнала го поривисто и го целунала по устата. Това било моментно нещо, но целувката на момчето пробягала по цялото й тяло като порой от вълнение. След това, като погледнала в отворените любящи очи на детето, тя се обезпокоила от чувствата си. Същата нощ разговаряла с прислужницата и ѝ казала, че е дошло време синът ѝ да замине да търси знания. Казала, че тя ще се погрижи той да получи образование, достойно за принц. И че след това ще се погрижи той да се върне и да заеме отговорен пост в царството на баща ѝ.

Зайо бил отведен при Първия министър на Царя, за да бъде изпратен да търси знания. Царят се бил разпоредил на момчето да бъдат дадени препоръчителни писма за дворовете на останалите четири царства в района, за да може да получи най-доброто обучение по всички изкуства, но освен това наредил на Първия министър да му възложи възможно най-трудните задачи, така че дълго време да не може да се върне. Истината е, че Царят бил забелязал силната обич, която принцесата изпитвала към момчето и бил загрижен, защото скоро щял да дойде моментът да се наложи тя да си избере съпруг и щяло да е добре тя да пази сърдечните си чувства си за кандидата, който би привлякъл вниманието ѝ.

Министърът връчил на Зайо препоръчителните писма.

– В Източното царство ще овладееш военното изкуство, защото те имат най-добрата военна академия. В Южното царство ще изучиш художествените изкуства и занаятите, защото там се намират най-добрите ковачи, зидари и художници. В Западното царство ще изучиш словесния занаят, защото там се намират най-великите поети и разказвачи. Най-накрая ще отидеш в Северното царство и ще овладееш света на идеите, защото там ще намериш най-умните философи.

Министърът познавал Зайо от случайната си среща с него в дворцовото училище. Той му пожелал успех и го изпроводил с думите:

– Ако се учиш добре, ще станеш велик човек. И тъй като ти си способен за велики постижения, задачата, която ти се поставя трябва да бъде трудна. Трябва да се стремиш към мъдрост, но не бива да се връщаш, докато не покориш Змията. Това е най-трудната задача, която е била поставяна някому.

Зайо потръпнал като чул поставената му задача.

– Къде ще намеря Змията? – попитал той.

– Намирането на Змията е част от предизвикателството ¬ – казал министърът. – Не мога да ти дам повече съвети, освен да ти разкрия табуто, което да те напътства, а то е: Не сади желъди, ако не можеш да се погрижиш за дъбовите фиданки.

Принцеса Кивъ се превърнала от красиво момиче в красива жена. Тя била понякога щастлива, но най-често била тъжна и самотна. Не била запленена от нито един от младите мъже, които срещала в двореца или по време на пътуванията си из страната. По едно време царят се притеснил. Принцесата била единственото му дете и вече го измъчвал въпросът за наследник. Ако не се появял наследник на трона, царството щяло да бъде разпокъсано от четирите съседни царства както гладни чакали разкъсват зверски трупа на агне. Царството щяло да стане плячка на своите ненаситни съседи. И царят се безпокоял, че ще се отнесат зле с народа му. Ето защо, един ден той повикал дъщеря си и ѝ обяснил своите политически тревоги. Въпреки че много я обичал и искал тя да бъде щастлива, той бил загрижен и за съдбата на царството, и на народа си.

Принцесата споделяла неговата загриженост и се съгласила да се омъжи и да роди наследник, който щял да осигури бъдещето на царството. Баща ѝ я уверил, че може да се омъжи за когото пожелае, независимо дали той е от благороден или от беден произход.

И така започнало търсенето на съпруг за принцесата. Младите мъже от армията били строени по войскови части и както били строени, така и били разпуснати, тъй като принцесата не харесала стоманения блясък в очите им. Строили в редица младите придворни мъже, с надеждата, че те ще се представят по-добре, но принцесата бързо се отегчила от предвзетите им маниери. Явили се млади принцове от съседните царства и представили препоръчителните си писма, но никой не успял да запали пламъче в сърцето на Кивъ. Тя пропътувала страната нашир и длъж и посетила всяко пазарище и всяко стопанство, но не срещнала никой мъж, който поне мъничко да я заинтересува. Сърцето ѝ преливало от мъка като бащиното ѝ сърце, заради неуспеха ѝ.

Дошъл денят, в който синът на слугинята се завърнал от пътуването си в Търсене на знания. Той вървял по широкия път с лека стъпка, която впечатлявала онези, които го зървали с оловносивите си очи. А когато съзирали лицето му, виждали пламък, който смятали за отдавна изчезнал от света. Младият мъж бил щастлив, че се завръща в у дома си след дългото изгнание и не бил чул нищо нито за затрудненото положение, в което било изпаднало царството, нито за търсенето на подходяща партия за принцесата. Хората не го разпознали и решили, че е поредният кандидат за ръката на принцесата, а когато го разгледали по-отблизо, си помислили, че може би това ще е избраникът. Те го последвали по пътя, така че докато стигнал до двореца, той имал доста солиден антураж, а пред него се носела мълвата, че бил пристигнал още един кандидат за ръката на принцесата.

Дворецът бил веднага вдигнат на крак, а царят, царицата и принцесата заели местата си в Голямата зала, по-скоро с надежда, отколкото с някакво очакване, тъй като от няколко седмици не се бил появявал никакъв кандидат за жених.

Междувременно, младият мъж влязъл самоуверено в двореца, мислейки, че тълпата се е събрала, за да го приветства с добре дошъл за завръщането му у дома. В Голямата зала тълпата се разделила надве, за да го пропусне да мине. Той се приближил чинно до царя и му се поклонил. Поклонил се на царицата. След това се приближил до принцесата, погледнал я в очите и се усмихнал, след което се поклонил и на нея. Принцесата била очарована до дъното на сърцето си от изражението в очите на младия мъж, които сякаш носели в себе си едновременно цялата самота на света и цялата радост от живота. Два пъти до тогава тя била срещала подобна дълбочина на чувството в очите на друг и в собственото си сърце. Царят я гледал вторачено и когато срещнала погледа му, тя кимнала утвърдително с глава.

– Това ли е мъжът, за когото желаеш да се омъжиш – попитал той?

– Да – отвърнала простичко тя.

В залата настъпила врява. Веднага устроили празненство. Хората били обзети от радост не само защото царството вече изглеждало да е в безопасност, но и защото принцесата си била намерила другар, който ѝ бил по сърце и изглеждал достоен за нея. Когато редът бил донейде възстановен, царят разтворил ръце да прегърне младия мъж и попитал:

– Как те наричат?

Момъкът погледнал изненадан Принцесата:

– Не ме ли позна – попитал? – Аз съм Зайо.

Когато царят разбрал за какъв способен съпруг се е омъжила дъщеря му, той прехвърлил властта си на принцеса Кивъ. Тя пък прехвърлила доверието си на Зайо, който станал фактически владетел на Централното царство. Но този владетел не искал да приеме никаква титла и бил известен просто като Зайо. Той управлявал като учител, със силата на състраданието си, с яснотата на преценката си и с непрекъснато подтикване на хората да се стремят към постигане на удовлетворение в живота си.

Когато го попитали защо не щастие вместо удовлетворение, той се засмял:

– Щастието може да се окаже опасна илюзия. То никога не може да е нещо повече освен мимолетното наслаждение от удовлетворението. Удовлетворението може да бъде постигнато с болки, мъки и упорит труд, без нито миг наслаждение, и въпреки това да е дълбоко удовлетворяващо. То може да е резултат от един добре изживян живот, от една изпълнена задача, от едно благородно дело. Но смисълът от подобно удовлетворение е далеч по-дълбок, отколкото повърхностното, лекомислено гъделичкане на сетивата, което свързваме с щастието.

Зайо разпуснал армията с думите, че може да дойде време всички до един да умрат за родината и за убежденията си, но че никога няма да дойде време да се изисква от младеж или девойка да убиват заради родината си.

Той забранил всякакъв вид състезания и поискал от хората да заличат самата дума от съзнанието си. Състезанието, казал той, е гибелно понятие, тъй като то разделя хората на фалшиви категории като „победител“ и „победен“. Победата може да е резултат от неуспеха на други точно толкова, колкото и от успеха на така наречения „победител“. Състезанието насърчава много по-яростно неуспех, отколкото успех. То насърчава измамничеството и деструктивното мислене. Вместо състезанието, Зайо въвел „постижението“ като златно средство по пътя към успеха във всичко. Той обяснил, че постижението винаги се оценява според индивидуалните заслуги, а не според неуспеха на другите и че по такъв начин то насърчава градивно отношение към всичко. Когато мнозина се стремят да се отличат в дадена област, постижението признава успеха на отличилия се, но като го сравнява с успехите на всички останали, а не противопоставяйки го на техните неуспехи.

Като съдия Зайо раздавал решенията с яснота и здрав разум, така че малцина били недоволни. Но понякога, когато пред него бил поставен за разглеждане някой сложен или яростно оспорван въпрос, Зайо призовавал спорещите страни около една маса. След това изваждал колода малки картини, които винаги носел със себе си, и започвал да ги нарежда в различна последователност и комбинации. Казват, че докато спорещите страни наблюдавали това, те виждали в картинките собствените си недостатъци, слабостите в позициите си, опасностите, които ги грозели, вследствие на определени резултати, и си тръгвали от масата, до голяма степен склонни да разрешат спора непосредствено с ближните си. Страхопочитанието и ужасът, извикани от отсъденото от картинките били такива, че хората предпочитали да направят компромис относно споровете, възникнали помежду им, отколкото да се изправят пред подобен съд.

А когато, в една от онези вечери, в които се били събрали на Градския площад, за да обсъждат въпроси и да се отдадат на дебати, хората попитали Зайо как трябва да живее човек, той отговорил усмихвайки се с един от знаменитите си афоризми:

– Не правете на другите онова, което знаете, че те биха ви направили – сложете край на този порочен кръг.

Когато бил изпратен да търси знание, Зайо се озовал най-напред в Южното царство, където бил приет с гостоприемство, достойно за царски син. Той се учил от техните художници и овладял изкуството на ръцете и очите. Когато дошло време да си тръгне, той се отправил към Западното царство с натежало сърце.

В Западното царство Зайо бил посрещнат също с топлота и гостоприемство. Той овладял от техните поети изяществото на думите, умението да ги подрежда в стихове или в проза като съдове, съхранили знанието и мъдростта на безброй поколения. И накрая с натежало сърце се сбогувал с тях, и се отправил на Север.

В Северното царство, целият широк кръг на царското семейство обикнал сърдечно Зайо и той се чувствал свой сред тях. Те имали страст към спора и любимото занимание в двореца била полемиката. Зайо изучил реторика, логика и метафизика от техните философи и преди да си тръгне бил в състояние да спори с най-добрите от тях, разчепквайки даден спор до ранни зори, когато кукуригането на петела налагало своята логика.

По времето, когато стигнал в Източното царство, той би станал вече един добре образован младеж. Там го приветствали официално и вежливо, но той веднага почувствал, че културата им е различна. Било му отредено място като кадет във военното училище. Но след като слушал три дни младежите да се хвалят с бойните си умения и с това кой колко души е убил, Зайо разбрал, че това място не е за него.

Един младеж бил на особена почит и всички му се възхищавали като първенеца на училището, за когото съдбата е отредила славна кариера като военен. Той бил племенник на царя, който пристигнал един ден лично да наблюдава ученията на кадетския корпус. Впечатлен от атлетическите подвизи на племенника си, той се засмял, повикал капитана, който обучавал кадетите и му рекъл:

– Грижете се добре за този момък. Един ден той ще стане велик воин. Той има душа на куче.

И от този ден насетне, младежът получил прозвището „Шумака“, тяхната древна дума за ловна хрътка.

Зайо се чудел какво полезно би могъл да научи на това място. Той отказвал да борави с оръжия и не проявявал никаква склонност към атлетическите упражнения. Един ден обучаващият ги завел до някакъв кладенец, в който хвърлил ябълка.

– Да видим сега, кой може да извади ябълката като използва само лъка и стрелите си – казал той.

Кадетите се взрели в ябълката на дъното на кладенеца.

– С връв на стрелата?

– Никаква връв – само с лъка и стрелите.

Кадетите гледали, мислели и обсъждали и търсели решение. Тогава Шумака се изстъпил напред. Погледнал ябълката, извадил една стрела от колчана си и я изстрелял в кладенеца като пронизал ябълката. След това изстрелял втора стрела, която се забила в основата на първата. Със следващата направил същото, докато бил в състояние да се пресегна и да извади наниза от стрели, на последната от които се поклащала ябълката. Подвигът му бил приветстван с несдържани аплодисменти. Малката групичка от негови най-ревностни привърженици запели песничка, съчинена от тях, която били свикнали да припяват при всяка възможност:

Шумака, Шумака,

бойте се, бойте се, бойте се.

Но Зайо надвикал врявата от ласкателства:

– Ако целта е да се извади ябълката, един вилообразен прът не би ли свършил по-лесно тази работа?

Настъпила тишина, тъй като присъстващите оценили правотата на въпроса и съдържащата се в него обида спрямо подвига на Шумака.

Шумака изпаднал във воинска ярост. Приближил се до Зайо с меч в ръка.

– Единствената полза, която бих имал от вилообразен прът, би била да те набуча на него през задника и да те опека на шиш като прасенце сукалче.

– Думи на истинско куче – отвърнал Зайо.

– Хрътка, ловна хрътка. Бих те предизвикал на дуел, но ще е все едно да предизвикам старица. Ще стана за смях на цялата страна.

– Ти така или иначе ще станеш за смях на цялата страна.

– Пази се от зъбите на хрътката – отвърнал Шумака с яростна заплаха в гласа и се отдалечил, последван от тайфата си поклонници.

По някое време след тази случка, Зайо минал край група деца, които скачали на въже и си припявали някакви стихчета. Той се приближил до тях.

– Искате ли да ви кажа едни нови стихчета за скачане на въже – попитал ги?

– Искаме – възторжено отвърнали те в един глас.

– Завъртете въжето и слушайте.

Те завъртели въжето и Зайо започнал да скача, припявайки:

Шумака, Шумака,

бил ужким герой,

Шумака, Шумака,

кой всъщност е той?

Шумака, Шумака,

присвива коляно,

по кучи прикляка,

дървото лъщи препикано.

Децата прихнали да се смеят, особено на начина, по който той имитирал куче, което вдига крак, за да се изпикае, продължавайки да подскача на другия крак. Ясно било, че те познавали Шумака по славата, която се носела за него.

Едно от тях казало:

– На Шумака няма да му хареса това.

– Разбира се, че ще му хареса – възразил Зайо. – Забавно е, а Шумака има чудесно чувство за хумор. Ще се зарадва на шегата.

Те продължили да скачат, този път под акомпанимента на песничката за Шумака като се състезавали помежду си кой ще направи най-смешната имитация на пикаещо куче. След няколко дни всички деца в царството били научили новата песничка за скачане на въже и я припявали и подскачали с дяволито ликуване. Една сутрин обаче, едно дете било намерено обесено на едно дърво с клуп от въже за скачане около врата му. Това сложило край на песничката, на скачането на въже и на веселите гласове на играещите деца.

В края на сезона дошло време групата на Шумака да завърши Академията. Всички чакали да видят какъв подвиг ще извърши Шумака, за да се представи при завършването, тъй като било общопризнато, че той е най-обещаващият кадет, минавал някога през Академията. Други се готвели да демонстрират постиженията си в стрелбата с лък, в боя с меч, в мятането на копие и усъвършенствали уменията си през дните, оставащи до завършването. Но Шумака изчезнал за три дни и пиршеството било започнало, когато младият мъж влязъл в залата. Той бил с раница на гърба и се насочил право към главната маса, където изсипал съдържанието на раницата си пред царя. От нея се изтърколили три човешки глави.

– Това са главите на тримата воини, синове на Конал, лорд на Анали, който бавеше плащането на данъците, дължими на царя. Аз ги предизвиках на дуел един по един и убих и тримата. Силни са плачовете на жените на Анали тази вечер, оплакващи цвета на мъжкото ѝ население.

Последвали диви одобрителни възгласи от страна на събралите се гости, а последователите на Шумака заблъскали с крака по земята и запели:

Шумака, Шумака,

бойте се, бойте се, бойте се.

Командващият армията, който седял вдясно от царя, обявил гордо:

– Кой ще отрече, че в лицето на Шумака имаме герой, съперничещ на всички герои, които сме имали в миналото?

Зайо се изстъпил напред.

– Аз – казал той.

Над залата надвиснала напрегната тишина.

– Искам да попитам Шумака защо е било нужно да убива тези трима млади мъже, синовете на Конал, лорд на Анали. Лордът ще плати ли сега данъците, дължими на царя? Не! Дали вече замисля как да си отмъсти? Със сигурност. Така че, при положение, че Шумака не е разрешил проблема между царя и лорда, а всъщност го е влошил, защо злорадства над мъката на жените на Анали?

Шумака се обърнал пребледнял от гняв към Зайо.

– Ако това не донесе разрешение, ще предизвика война и възможност да се покрием със слава.

– Каква слава има в безсмисленото кръвопролитие? Какво удоволствие има в слушането на скръбния плач на майките? Това не е слава. Това е позор.

– Това са думи на страхливец и аз се радвам, че те не са произнесени от мой сънародник. Ако ти не беше под защитата на царската милост, щях да те предизвикам на дуел, но ние ще се срещнем отново, ако ти изобщо се научиш някога да опъваш лък или да вадиш меч от ножницата.

– Защо да се хаби човек с меч или с лък, след като може да постигне същия ефект с въже за скачане.

В този миг над цялото сборище легнала пълна тишина. Всички знаели песничката за скачане на въже и нямало никакво съмнение относно причината за смъртта на детето, но никой не бил повдигал никога този въпрос.

Шумака бил втрещен. Да отвърне, щяло да означава да признае участието си в престъплението, затова той се извърнал настрани. Но Зайо знаел, че животът му е вече в опасност и си тръгнал. Шумака и бандата му поддръжници не можели да си тръгнат преди да свърши празненството, така че той разполагал с няколко часа за бягство. И си плюл на петите.

Зайо не можел да се върне у дома си в Централното царство докато не постигне мъдрост и не победи Змията. Ето защо, той поел отново на дълъг път, този път като странник, да търси мъдри люде, светци и отшелници. Никой не могъл да го посъветва как да влезе в бой със Змията. Отшелниците, светците и мъдреците видимо не желаели да говорят за това.

Тогава се случило да попадне на една старица, която била прочута като лечителка и имала славата на гадателка.

Още преди той продума, тя била в състояние да му каже, че е тръгнал да търси приключения. Предрекла му, че му остава още дълъг път. Не се отдръпнала и не замълчала като другите, когато той споменал за Змията.

Той останал в дома на старицата три дни и три нощи, докато тя събирала и складирала билки и плодове от околността. Не я притискал, тъй като знаел, че размишлява над въпроса му.

– Трябва да търсиш Змията в гаснещото слънце. За да намериш мъдрост, трябва да търсиш по границите, в пролуките между местата. Ето защо, твоят път не е на запад или на север, а между тях. Там угасва и огънят на чезнещото слънце, там си отдъхва и Змията.

– Това място има ли име?

– Нарича се земята на ловеца, Тийрайра. Ще я намериш, ако следваш пътя на слънцето в разгара на лятото.

Зайо благодарил на старицата и поел на път между запад и север.

Говори се, че по пътя си на северозапад Зайо стигнал до някакво езеро в планините. То блестяло и искряло сред вечерната светлина като скъпоценен камък, побит в пустия планински склон. Самотата и тишината впечатлили младежа и той решил да се наслади за малко и да си отдъхне от пътуването. Намерил си подслон в една рибарска хижа наблизо.

Запалил огън с торф, който се намирал наоколо в изобилие. Когато започнало да се стъмва, Зайо седнал и се загледал към езерото като се наслаждавал на пълната тишина, нарушавана единствено от проблейването на овце и кози по моравия планински склон. По едно време чул или му се сторило, че чул, различен звук. Това било женски глас, който пеел едва чуто.

Той наострил слух като си мислел, че това е някаква игра на въображението му. Още по-озадачаващо било, че звукът сякаш идвал някъде встрани от езерото. Колкото и да се взирал в здрача, той не можел да различи източника на звука, който ставал все по-силен, докато накрая престанал. Това била някаква натрапчива ритмична песен, която звъняла в ушите му, докато легнал и заспал.

Когато се събудил преди зазоряване, той си помислил, че е сънувал мелодията, но бързо доловил, че тя се носи отново с вятъра. Изтичал навън и огледал езерото. Смаял се от видяното, което помислил за привидение. Една девойка крачела, тичала и танцувала по водата на езерото, и отивала към някакво островче, което той не бил забелязал преди. И пеела. Зайо дълго търкал очите си, за да се увери, че е буден.

Щом хапнал нещо за закуска, той се покатерил на най-близкия планински склон, за да може добре да огледа езерото и острова. Слънцето изгрявало, когато той се бил изкачил достатъчно високо, за да има добър изглед над цялата околност. Видял някакво движение на острова, но той бил твърде далече, за да може да установи дали това е девойката или там има и други хора. След това я видял да идва към брега и да излиза от водата. Чул отново едва доловимо мелодията на нейната песен и тя отново притичала по водата, сякаш това било покривка от здрав лед.

Зайо наблюдавал внимателно девойката и я проследил до една голяма, открояваща се морена на мястото, където тя излязла на брега на другия край на езерото. Девойката изчезнала от погледа му веднага щом стигнала брега. Зайо бързо се спуснал по склона на хълма и се отправил по брега на езерото към морената. Той проверил брега за подводна пътека, но не открил следа от такава. Обходил сушата и видял, че има планинска пътека, която се спуска надолу към брега. Ето защо, той решил да се скрие зад морената докато девойката се появи отново.

Бдението му продължило цял ден. Свечерило се и слънцето клоняло към залез, когато той чул песента. Вдигнал поглед и видял девойката съвсем наблизо как подхваща тихичко песента си. След това тя запяла с пълен глас и направила първите си стъпки по водата. Изглеждало сякаш песента я издигала и държала над гъвкавите вълни, сякаш радостта от нея я превръщала в чист дух и я пренасяла до острова. Тя била красива, сякаш красотата на всичко живо била събрана в това единствено създание. Зайо се влюбил начаса в нея. Гледал я как се носи над водата. А когато изчезнала, изпаднал в униние. Започнал да се чуди дали тя ходи на острова, за да се среща с някой младеж и дали радостта, която я носи над водата се дължи на това?

Когато тя изчезнала от погледа му по посока на острова, Зайо излязъл иззад морената и отишъл да огледа мястото, където девойката била започнала пътуването си по езерото. Той нагазил във водата и открил едно стъпало, след това опипал по-напред и открил още едно, а после – още едно. Но стъпалата не били подредени в права линия. Той пристъпил по тях и после, следвайки вече установения предполагаем модел, пристъпил пак напред, но паднал във водата. Опитал няколко пъти така, като дори си намерил тояга, с която да си помага да намира скритите стъпала, но не успял да разгадае математиката на модела.

Слънцето било високо в небето и дрехите му съхнели, докато той седял зад прикритието на морената. По едно време дочул отново песента на девойката и като вдигнал очи я видял, че се връща по водата. Този път я изчакал, без да се крие. Тя се носела по водата, лъкатушейки насам-натам, сякаш краката й не можели да пробият тъканта на езерната повърхност. Когато стъпила здраво на суша, тя се огледала и го видяла. Разсмяла се като видяла мокрите му дрехи.

– Значи си решил, че ще можеш да стигнеш до острова с двата си леви крака?

– Аз съм пътник, който търси просветление – рекъл Зайо. – Любопитството ми бе възбудено от твоето чудесно пеене, а благоговението ми – от това как прекосяваш езерото пеша.

– Значи любопитството и благоговението ти трябва да са вече задоволени.

– Напротив, още по-силно е намерението ми да отида до острова, за да видя каква изключителна цел те води там по такъв впечатляващ начин.

– Боя се, че ще ти трябва дълго време, за да стигнеш до острова на Радостта. Видях несръчния ти опит да направиш верните стъпки.

– Покажи ми ги тогава и аз ще дойда с теб да споделим удоволствието на острова.

– Ето, че не разбираш. Островът е посветен на радостта, не на удоволствието. Удоволствието е низко телесно усещане. Всяко животно е способно да изпитва удоволствие и го прави. За да се извиси това усещане до радост, трябва да ангажираш душата, духа.

– Тогава вземи ме на твоя остров и ме научи. Аз ще бъда старателен ученик.

– Аз не мога да те взема на острова. Само сам можеш да стигнеш до него.

– Тогава научи ме на стъпките. Аз се опитах да ги разуча, но не успях.

– Дълго време има да напрягаш логическите и математическите си умения, преди да стъпиш на острова.

– Тогава кажи ми тайната и аз ще прекося езерото като теб.

– Тайната ли? – възкликнала тя през смях. – Как само омаловажаваш и опростяваш всичко. Ако искаш да прекосиш езерото, трябва да се научиш да пееш и танцуваш. Това е тайната.

– Тогава научи ме да пея и да танцувам.

Девойката го погледнала. Без съмнение, тя го харесвала. Без съмнение, тя била развълнувана от силното му желание да се научи. Без съмнение, тя била поласкана от ентусиазма, с който той искал да отиде с нея на острова.

– Аз ще те науча да пееш и да танцуваш, но аз мога да посещавам острова само в течение на две седмици, а четири дни от това време вече минаха. Ето защо, ще трябва да учиш бързо. Аз трябва да съм там всеки ден по изгрев и отново по залез слънце. Така че, всяка сутрин, след като се върна, ще те обучавам. Но трябва да те предупредя, че не е обичайно за един мъж да ходи до острова и това може да има лоши последствия за теб.

– Моята мисия е да търся мъдрост, ето защо никакви последствия не могат да ме спрат.

– Много добре – рекла девойката.

И така, уроците на Зайо започнали. Първо танци, докато тялото му започнало да се движи под определен ритъм, а после под определена мелодия. След това – пеене, докато грубият му глас станал изящен като скока на пъстърва в кафявата вода. Накрая, изплитане и преплитане на стъпки, ритъм и мелодия, докато всичко стане едно цяло и отделното – неотделимо от цялото. Тя го учела през голяма част от деня, а през голяма част от нощта той бъхтел с крака, ръце и тяло, докато те станали изцяло подчинени на танца, слели се напълно с изискванията на мелодията.

И той започнал да усеща успеха от постижението си, да се чувства ефирен, толкова лек, сякаш аха и щял да бъде понесен от най-лекия ветрец като пухче и да се носи насам-натам, накъдето му диктуват неговата прищявка и духът му.

Зайо бил възприемчив ученик и девойката го научила на безброй стъпки и песни, толкова много песни и приспивни песнички, които биха приспали дълбоко дори вълк, дори и в момента, когато се готви да сграбчи плячката си, химни, които биха накарали кръвта да препуска из вените на мъртвец, жалейни песни, които биха накарали пресноводни потоци да потекат солени от сълзи, любовни песни, които биха накарали суровите планински върхове да копнеят силно един за друг.

Тя танцувала пред него, около него и през него, като красивото й тяло ставало все по-чувствено, все по-отдадено на ритмите и милувките на мелодията и танца. Той копнеел да я хване, но тя непрекъснато избягвала всеки опит за ограничаване на устрема на нейния полет, на техния полет. И все пак, той усещал, че след като танцът бил вече започнал, той щял да прерасне в един прекрасен съюз.

Накрая тя го научила на мелодията, песента и танца, които щели да го отнесат през езерото до Острова на радостта. Пълнолунието преди есенното равноденствие било започнало. Тя му обяснила, че празнуването започва с новолунието и продължава до пълнолуние. Тя била избрана и подготвена да изпълнява церемонията на острова, най-важният от ритуалите, свързани с Благодарствената служба по случай прибирането на реколтата.

Зайо бил неспокоен, но изгарял от желание да се представи добре. Бил приел, че в приключението му има опасности. Стегнал се и когато тя полетяла с леки стъпки над езерото, той я последвал. Отдал се на танца, не поглеждал нито наляво, нито надясно, не се любувал на гледката и не поглеждал към грациозното тяло на девойката. И стигнал до острова. Когато тя се огледала и видяла, че той приближава, лицето ѝ се озарило от светлината на любовта. Тя го прегърнала и притиснала в сладка прегръдка.

Но слънцето клоняло към хоризонта, а тя имала работа. Завела го до извисения център на острова, където имало непокрита каменна маса. На нея имало три големи кръгли камъка като онези, които вае морето. Тя обърнала всеки от тях девет пъти по посока на слънцето, преди то да докосне земята.

– Защо обръщаш камъните – попитал я той?

– Защото това е част от празнуването на прибирането на реколтата. Това е знак на почит и благодарност към слънцето, което ни дава живот, храна и светлина. Знак за нашето уважение.

– А какво би станало, ако не го направиш?

– Не би било на добро. Това би могло да застраши реколтата догодина. Камъните се наричат „Благославящите камъни“. Но тъй като някои зли жени, които имат достъп до острова, понякога се измъкват през тъмните нощи на новолунието и обръщат камъните в посока обратна на слънцето, за да прокълнат някого, ги наричат и „Прокълващите камъни“.

– Според мен, твоята благословия е достатъчно силна, за да противодейства на злобата на сто такива жени.

– Утре сутринта е последната сутрин на Празника. Ето защо, нека да прекараме нощта тук. Тя ще бъде изключително благоприятна и от нашето съчетаване ще се роди син, който ще бъде и велик, и добър.

Зайо бил обзет от силно страстно желание към девойката, но тогава си спомнил за наложената си тържествена забрана да не сее желъди, ако не смята да остане да се грижи за дъбовите дръвчета. Едва тогава осъзнал истински нейният смисъл. Той щял да намери удовлетворение за тялото и душата си, ако останел с девойката и народели, и отгледали синове, които щели да бъдат велики и добри, но знаел, че съдбата му е другаде. Зайо се обърнал към нея с натежало сърце.

– Нищо не би ми доставило по-голяма радост от това да се съчетая с теб и да народим и отгледаме потомство от синове. Но мой дълг е да следвам мисията си и да спазя обета си да не се установявам никъде, докато не я изпълня. Ето защо, на сутринта аз трябва да продължа по пътя си. Колкото и много да ми се иска да се съчетая с теб, да заживея с теб и да остарея с теб, аз съм длъжен да не засявам желъди, ако не съм готов да остана и да се грижа за дръвчетата.

– В такъв случай, ти се ме подвел или аз съм разбрала погрешно желанието ти да дойдеш на острова. И това може да докара бедствени последствия и за двама ни.

– Аз не искам да ти се случи нищо лошо. Готов съм да приема всякакви беди, които биха ме сполетели.

– Това няма как да стане, освен ако те прокълна. А това е нещо, което аз нямам желание да сторя, въпреки че ти не ме искаш.

– Тогава прокълни ме. Настоявам да го направиш. И аз ще понеса последствията с леко сърце като знам, че не съм ти навредил.

– Ти несъмнено ще ми причиниш мъка, тъй като аз ти отдадох сърцето си през изминалите дни. Сърцето ми ще страда да изрече проклятие срещу теб.

– Но трябва да го направиш. Хайде, прокълни ме!

Девойката се приближила до масата с трите камъка и ги обърнала един по един девет пъти в посока обратна на слънцето.

– Кажи ми сега какво е проклятието – попитал Зайо.

– Ти никога няма да имаш син – с мъка продумала девойката.

– Така да бъде – рекъл Зайо, обърнал се и танцувайки, прекосил езерото обратно.

Зайо поел подир залязващото слънце на северозапад. Като странник, който търси знание, му оказвали помощ навсякъде, където отивал. И му указвали пътя. Хората знаели за Тийрайра, земята на ловеца, земята между планините и морето, макар и да не били ходили никога в нея. Тя е място, където трупането на знание е всекидневно занимание, говорели те, като земеделието и риболова, и като събирането на топливо за зимата.

Зайо следвал дадените му указания за пътя. Минал край Жертвената скала и край Тресящата се скала. Продължил по пътеката през планинската долина, край Рибното езеро, край Ловната хижа, която пазела пътеката. И тогава се озовал над тясната равнина. Зад равнината се виждало безкрайното море с купол от ефирни облаци. Зайо разбрал, че е стигнал до местоназначението си. Това била последната граница между небето, морето и планината, където самото слънце охлаждало горещата си жар.

Той срещнал някакви овчари и им казал, че е тръгнал да търси знание. Те го насочили към, както го нарекли, Замъка Лекан, който му показали в далечината – седалище на прочута династия от учени.

Когато стигнал до него, Зайо установил, че това не било укрепен замък, а по–скоро голяма къща, заобиколена от десетки по-малки къщички. Посрещнали го с топла любезност, а когато казал, че е ученик, го настанили удобно в една от малките къщи.

Селото с къщичките около замъка било необикновено място. Някои от жителите му били млади ученици като самия него. Други били майстори в различни занаяти, учители по право и история, преписвачи на ръкописи, книговезци, поети, разказвачи. Сред тях били калфите, които били там, за да се усъвършенстват в изкуствата, избрани от тях. Сред тях живеели и земеделците, пекарите, готвачите и цялото многообразие от занаятчии, които осигурявали услугите, необходими за битуването на цялата общност.

Някои ученици, изпратени тук, пристигали с торби жълтици, за да платят за учението си. Зайо пристигнал само с дрехите, които били на гърба му. Ето защо, той предлагал доброволно труда си на занаятчиите, на майсторите, на всекиго, който имал нужда от помощ. По този начин той научил нови умения в допълнение към онези, които вече владеел. Той овладял изкуствата на калиграфията, поезията и повествованието. Научил старите езици и генеалогията на всички стари фамилии.

Тази велика школа била ръководена от самата фамилия. Мак Фибрис. В течение на повече от хилядолетие, те поддържали традицията от баща на син, предавали знанията и, колкото и да е странно, таланта, от поколение на поколение. Зайо бил много доволен, че намерил това чудесно място за обучение и престоял там три години.

Зайо прекарал три години в Замъка Лекан, три щастливи години сред учени и ученици. Макар и с неохота, в края на третата година той решил, че е време да си тръгне. Поискал среща с Мак Фибрис, главата на фамилията, за да го уведоми за намерението си, да изрази благодарността си и да се сбогува.

Насочили го към таванското помещение на замъка, известно като Стаята с книгите. Когато влязъл в него, той се спрял на вратата. За пръв път виждал това помещение. Поначало, там работели само членове на фамилията. Имало четири писалища – по едно срещу всяка стена, а на всяко писалище били подредени личните пособия на преписвача. Няколко дървени стеги притискали множеството подвързани с кожа томове – готовите книги.

На едно от писалищата, с гръб към Зайо, седял Мак Фибрис. Той не станал да покаже, че е забелязал влизането на младежа. Дори не помръднал.

Зайо направил няколко крачки встрани, за да привлече вниманието на стария учен и когато зърнал за миг лицето му, видял, че той е потънал в дълбок размисъл, толкова дълбок, че било ясно, че не е забелязал идването му. Ръцете му лежали с дланите надолу върху писалището, а между тях имало затворена книга.

Зайо направил още няколко стъпки и видял, че очите на стареца са отворени и вперени в затворената книга. Ученият бавно се обърнал към него, сякаш било нужно огромно усилие, за да се откъсне от своя размисъл и да обърне внимание на младежа.

– Дойдох да се сбогувам, Учителю.

– Толкова скоро, млади момко?

– С радост бих прекарал целия си живот тук, но имам задължения. Дълбоко в себе си знам, че съдбата ми е другаде, съдба, която не мога да избягвам.

– Прав си да следваш най-дълбоките си пориви. Ти си всеотдаен ученик. Пожелавам ти на добър час където и да те отведе твоя път. Доволен ли си от времето прекарано тук?

– Да, всеки час от всеки ден научавах нещо ново, придобивах някакво ново умение. Бях благословен да съм сред учители, за които е удоволствие да сеят семената на своето знание и сред ученици, за които е удоволствие да трупат богатия урожай от мисли.

– Съжаляваш ли за нещо?

– Да. Че трябва да си тръгна преди да съм имал възможността да се гмурна в най-богатите извори на мъдрост – очите на младежа се плъзнали с копнеж по грижливо подредените томове наоколо и по книгата върху писалището на стареца.

Ученият се усмихнал.

– Ах, да, книгите. Но книгите е възможно да бъдат разбрани погрешно и да бъдат надценени. При пътуванията си сигурно си забелязал, че мъдростта не е привилегия само на грамотните, че умението да се чете и пише не дава непременно мъдрост на тъпака. Да, книгите са хранилища на нашите най-висши мисли, но те са само толкова – съдове – и не бива да бъдат бъркани със съдържанието им. Безпокоя се, че ако разчитаме повече на книгите да съхраняват нашите мисли, може да се окажем в опасност главите ни да останат празни.

– Странни думи за човек, прекарал живота си в съчиняване на книги. Затова ли ги държите под ключ?

– Не заключени – усмихнал са старецът. – Просто недосегаеми, може би. Онова, което е в книгите, трябва да е в главите ни и ако е там, не би трябвало да има нужда да се консултираме с книгите.

– Със сигурност би било по-лесно хората да се консултират с книгите, вместо да запаметяват всичко, което е в тях.

– По-лесно, да, тъкмо това ни безпокои. И дали ако се задоволяваме с онова, което е по-лесно, умът ни няма да стане по-ленив? Дали няма да загубим способността си да попиваме знание, да го съхраняваме, да го запаметяваме. Книгите биха могли да са непродуктивни, ако разчитаме прекалено много на тях. Ако използваме патерици без нужда, може да загубим способността си да ходим сами. Книгите могат да одухотворяват, но те могат и да вкаменяват. Да речем, че някой дойде тук от някое далечно място и разкаже някоя чудесна история, която е преминавала от уста на уста в продължение на стотици поколения. Ако я запишем и я предоставим на разположение на всички, историята ще се вкамени; ще престане да се променя, да расте, да се развива. Вече няма да е нещо живо, отсяващо се през умовете и въображението на хората. Тя ще е вече мъртва по някакъв начин. Ще сме я убили като сме я записали. Също като пеперуда в кутията на някой колекционер. Ето защо, онова, което правим тук, е да записваме, но държим записаното недостъпно, така че историята да продължава да се разказва от уста на уста, да се пресътворява с всяко ново разказване.

– Вие намалявате загадъчното обаяние на книгите, но при все това, когато влязох тук, аз останах с впечатление, че сте се навели в знак на преклонение пред тази книга.

Старецът се засмял.

– Може да съм бил потънал в размисъл. Възможно е да съм се бил увлякъл от чудото на писменото слово, независимо от всичко, което казах. Но преклонение е глупава дума и опасно понятие.

– Казват, че нашите прадеди са се прекланяли пред Змията. Моето търсене на знание ме задължава да продължавам, докато победя Змията.

– Учителят, който ти е поставил тази задача, те е изпратил на дълго пътешествие. – Старият учен едва прикривал веселостта си. – Сигурен ли си, че е искал да се върнеш?

– Защо му е да иска да не се върна? Допускам, че трудността на задачата е била съобразена със способността и нуждата ми от учение, и съм благодарен за това. Въпреки всичко, много искам да изпълня задачата си и да се върна вкъщи. Можете ли да ми дадете някакъв съвет?

– Със сигурност бих те посъветвал да не търсиш змия или Змията, иначе никога повече няма да видиш дома си. Трябва да се научиш да мислиш различно, да предугаждаш смисъла зад значенията, да изтръгваш неуловимото от думите. Вземи думата „победя“, например. Какво означава тя? Какво загатва тя? Да се отървеш от онова, от което се страхуваш? Или да се отървеш от страха си от него?

– Разбирам. Ако се сдобия с мъдрост, тогава ще мога да се избавя от страха си.

– Не ти трябва мъдрост, просто знание. Човек може да придобие знание, но никога мъдрост. Може да шпионираш мъдростта през цепнатините и границите на знанието, но опиташ ли се да я задържиш, тя избягва през същите цепнатини и те се затварят.

– А какво е Змията? И как да се срещна с нея?

Старецът взел една книга и я разтворил на писалището си.

– Погледни тук. Какво виждаш?

– Змия, навита в кръг.

– И какво означава това?

– Нашите първобитни прадеди са се прекланяли пред Змията преди да постигнат просветление и осъзнаят, че съществува едно по-висше същество.

– Пак тази дума, прекланяли. Дума, която извиква ужас в душата на боязливите. Ами ако Змията и по-висшето същество са едно и също нещо?

– Би било трудно да се приеме това в днешно време.

– Не и ако се освободиш от страха от думите. Не и, ако прочетеш символите. Погледни отново изображението. Какво виждаш?

– Виждам Змията навита в кръг да поглъща собствената си опашка.

– И какво изобразява това?

– Вечността, същото, което изобразява и кръгът.

– Научил си урока си. Забрави научените обяснения и погледни отново. Ами, ако Змията не се поглъща, а се появява от собствената си уста? Ами, ако си вдъхва живот?

Зайо погледнал отново.

– Да, трябва да призная, че е възможно изображението да представя и това. Значи, тя се самосътворява, вместо да се самопоглъща?

– Ами, ако прави и едното, и другото? Ами, ако тя създава и руши едновременно и вечно?

– Сега ме обърквате.

– Объркването не е срамно състояние. То е първата стъпка към разбирането. Вечно сътворяване би било проблематично без вечно разрушаване, не мислиш ли, както и вечно разрушаване, без компенсиращо го сътворяване? Следователно, онова, което виждаме в това просто изображение, е великият дух на вселената, който вечно расте, вечно се разлага, вечно гради, вечно руши. Ето защо, Змията не е толкова страшна, когато я видиш по този начин, нали? И не е толкова различна от каквото и да е друго представяне на по-висшето същество.

– Най-после се чувствам близо до края на моето Търсене. Как да науча повече и да се преборя със Змията?

– Знанието побеждава. То изкоренява страха, който е посаден в думите. То поставя юзди на дивите коне на въображението. То калява метала на душата. Но знанието не е мъдрост. Научи се да правиш разлика. Мъдростта идва, когато човек може да живее щастливо с противоречията, които знанието ненавижда. Ако наистина искаш да победиш страха и да прегърнеш Змията, трябва да прекараш известно време със Светеца.

– Кой е Светеца?

– Някои го наричат Светеца, други – Друида. На него му е все едно. Той е съгласен да живее с подобни противоречия. Той живее между пролуките и разделителните окопи в знанието, където прониква мъдростта. От него със сигурност ще добиеш разбиране за Змията.

Зайо благодарил на стария учен и се сбогувал с общността на учениците около Замъка Лекан. Когато чули, че той се отправя на път, за да намери Светеца, те се пошегували, че трябва да отиде следобед, защото, ако отиде сутринта, ще намери Друида.

Зайо следвал указанията до горичката, наречена Казанът. Оттам, той поел надолу по един горист склон. Проблясъци от сребриста светлина бележели като семафор руслото на реката, която течала долу. Одеялото от зелена леска, тишината, нарушавана само от далечната приспивна песен на падаща вода, уединеността от каквото и да било населено място, внушавали усещането, че това място е специално. Ето защо, той не се изненадал, когато чул от хората, че откакто свят светува, това било свещена гора.

Когато стигнал до руслото на реката, той тръгнал по течението й и вървял така, докато стигнал до един водопад. Там, коленичил пред падащата вода, бил човекът, когото търсел, онзи, за когото всички говорели като за Светеца. Той не бил оригиналният светец, а по-скоро наличният притежател на една титла, предавана от отшелник на отшелник, избрал да заживее в тази свещена гора.

Зайо спрял да го разгледа. Под водопада имало вир – тъмен и дълбок – в който се изливала падащата вода, казанът, който бил дал името си на цялата гора. Светеца бил коленичил с протегнати ръце, сякаш водата се изливала в скута му, а не в този казан, изсечен от твърдата скала. Зайо не искал да пречи на размисъла му. Най-после, старецът отпуснал ръцете си във вира, загребал вода и измил лицето си. Изправил се схванато на краката си и започнал да се оглежда наоколо си, сякаш току-що се бил събудил от сън. Очите му попаднали на Зайо, който стоял насред потока.

– Кого търсиш – попитал той?

– Теб – отвърнал момъкът.

– Тогава какво търсиш?

– Мъдрост.

Светеца са засмял. Докато се смеел, пъпките на лесковите храсти танцували във весела забава.

– Мога да ти дам храна, легло за нощта, ако ти трябва. Но мъдростта трябва да намериш сам.

– Пътувал съм по далечни места. Много неща съм научил. Но не мога да се върна вкъщи, преди да съм победил Змията. Мисля, че ти би могъл да ми помогнеш в пътуването ми.

– Пътуването към мъдростта е кръгово, то обикновено води там, откъдето е тръгнал човек. А това води до въпроса, дали пътуването е било необходимо.

– Моето търсене ме задължава да търся мъдрост. И не мога да се върна вкъщи, преди да съм победил Змията каквото и да означава това.

– Боже мой, наистина са те изпратили на дълго пътешествие. Много добре, чувствай се добре дошъл при Казана. Сега ще ядем. Мъдростта е по-вкусна с малко хляб и солчица. – И Светеца закрачил напред, подсмивайки се под мустак.

Стигнали до една колиба, направена от дъбови трупи, с покрив от свежа тръстика. Вътре Зайо видял, че колибата е добре обзаведена със скромни удобства. Светеца му направил знак да седне до масата, докато той поровил в някакъв сандък и извадил достатъчно храна за двамата.

– Чудиш се „този нито сее, нито жъне, а откъде се вземат храната и предметите му от първа необходимост“, нали?

– Мина ми през ума тази мисъл.

– Тази горичка принадлежи на хората, не е моя. Моето присъствие тук им дава някаква сигурност, това е всичко. Те идват тук в определени дни да празнуват, да изразят чувството си на удивление пред неизвестното. А аз не съм нищо повече от пазач на горичката, за която служба, те ме снабдяват с нещата, необходими за оцеляване.

– Уместно е, че подкрепят един свят човек.

– Уместно е, че подкрепят и мен, защото иначе нямаше да имаме нищо месно – додал Светеца и се изсмял сърдечно на собствената си шега.

– Казват, че сте друид сутринта и светец следобед. Какво имат предвид?

– Защо не попиташ онези, които го казват? Ако не разбираш нещо, попитай онзи, който го казва? Така се добива точно познание, а ако не можеш да добиеш точно познание, как очакваш да постигнеш мъдрост?

– Аз попитах онези, които го казаха.

– И какво казаха те?

– Казаха, че ослепявате всяка сутрин, докато се прекланяте пред изгряващото слънце. Но, че зрението ви се възстановява през деня, когато си измиете очите в благословения казан.

– Както винаги, тяхното наблюдение е точно и, както винаги, разбирането им е ограничено.

– Искам да остана с вас, докато получа озарение. Чувствам, че тук, най-после, мога да завърша своето търсене.

– Остани колкото искаш, а аз ще ти дам, каквито мога насоки. Но мъдростта не може да се предава от ръка на ръка. Тя не може да бъде разпределяна и предавана като информация или знание. Човек я придобива от размисъл върху знанието, от размисъл върху опита, от размисъл върху живота. Но знай, че няма да си тръгнеш от тук с глава, пълна с мъдрост.

– Мак Фибрис казва, че мъдростта може само да бъде съзряна през пролуките в знанието.

– Това е добре казано. Също и през раните в опита. И още нещо, търсенето си е търсене. По дефиниция, то никога не свършва. Помисли над това. – И Светеца се разсмял весело и се заел да освободи място за госта си.

– Хората се ужасяват от онова, което знаят, хората се ужасяват от онова, което не знаят – обяснявал Светеца. – Би могло да изглежда, че решението е премахване на страха от умовете на хората. Но страхът е онова, което ги предпазва от опасности. Той им помага да избягват опасностите. Той ги кара да се грижат за малките си. Той ги изкарва от леглата сутрин, за да си осигурят храна срещу оскъдицата на зимата.

– Ако хората разберат Змията – обяснявал Светеца, – тя става покорна като стайно кученце или като котенце. Но после те ще вземат да си изнамерят някаква друга причина за страх. И боговете, и дяволите са измислени от необходимост. Ето защо, убийството на боговете и побеждаването на дяволите са напразни упражнения. По-добре е да се оставят хората с боговете и дяволите, с които се чувстват удобно. По-добре е да се научат как да приемат страха си като нещо естествено и как да живеят с него.

– Търсенето на мъдрост няма край – обяснявал Светеца на своя внимателен и всеотдаен ученик, Зайо. – Онзи, който ти е поставил тази задача, е бил или много мъдър, или много глупав. Или не е искал да се върнеш, или е искал да се върнеш като много даровит мъж. Няма значение кое от двете е. Истината е, че ти сам можеш да решиш кога си постигнал мъдрост и, следователно, ти сам можеш да решиш кога си готов да се завърнеш у дома си.

– Мъдростта идва като случаен, но често пъти неочакван слънчев лъч през облачно небе – обяснявал Светеца. – Разбира се, ти ще го пропуснеш, ако не гледаш към облаците. Мисли за облаците като за цялото изкуство на знанието, а след това осъзнай, че то е едно голямо було, което скрива истината. Истината е скрита зад него, чиста, неизменна, неприкосновена. И ако сме бдителни и всеотдайни наблюдатели на небето, биваме благословени с някой случаен лъч пробил облаците, и това е всичко, което можем да получим, предвид това, колко ограничени същества сме.

– Това е произходът на Змията – рекъл Светеца, взел една пръчка и начертал права линия в тинята. Над нея нарисувал поредица полукръгове един в друг и намаляващи по размер. – Ако наблюдаваш хода на слънцето, издигащо се на хоризонта, прекосяващо небето и залязващо на хоризонта, от средата на лятото до средата на зимата, то изглежда така. Всеки ден то се издига малко по-ниско и залязва малко по-ниско. – И той прокарал пръчката по смаляващите се полукръгове. – Сега, ако нарисуваме въображаемия ход на слънцето през нощта от залез до изгрев, той би изглеждал така. – И той нарисувал друга поредица полукръгове под линията на хоризонта, всеки от които следвал непрекъснато в този над него.

– Сега какво виждаш?

– Спирала – отвърнал Зайо.

– Да, и един мотив, който е бил издълбаван в ритуалните камъни от хиляди години. Сега, ако се вгледаш достатъчно дълго в този образ, с какво би го свързал?

– Навита на кълбо змия.

– Ето така спиралата и Змията, и слънцето са се слели в един единствен символ, за да задоволят въображението на предците ни. Слънцето е огненият Змей или Дракон, увит около Земята, ту даряващ топлина и живот, ту отнемащ живота с еднакъв апетит. И кажи ми, не е ли това точно толкова изтънчен начин на изобразяване на великата сътворяваща и разрушаваща душа на вселената, колкото проектирането на един велик отец в небето или на банда воюващи богове.

– Сутрин приветствате слънцето, нали?

– Да, но не с раболепно преклонение, както биха правили някои. По-скоро, за да изразя учудването си пред удивителната красота на този свят, в който се намираме.

– Може ли да дойда с вас сутринта?

– Може. Но има нещо, което трябва да се свърши, преди изгрев слънце, така че ти предстои рано да се хванеш на работа и жестока подготовка.

Дълго преди зори, когато имало светлина тъкмо колкото да се вижда пътеката между дърветата, Светеца поел на път. Не били закусвали, били боси и с голи крака. На върха на могилата, която представлявала гигантска купчина от камъни, коленичили. Движейки се на колене, обиколили три пъти могилата, след което се спуснали по каменната пътека до реката. Проправяли си път покрай реката, напредвайки бавно и с пъхтене по ръбестата скала. Когато стигнали долния край на една пътека на отсрещния бряг, поели нагоре и я следвали през почти отвесния скат на една стръмна скала, след което се спуснали отново до коритото на реката.

Преди да започнат да се изкачват към мястото, откъдето били тръгнали, Светеца вдигнал един камък от дъното на реката и направил знак на Зайо да стори същото. Когато стигнали отново при могилата, Светеца хвърлил своя камък върху купчината и Зайо направил същото. Станали на крака, тъкмо когато силната светлина започнала да пробива хоризонта.

Светеца застанал на върха на могилата от камъни, обърнал се с лице към изгряващото слънце и разперил ръцете си кръстообразно. Зайо стоял малко встрани и наблюдавал както Светеца, така и изгрева.

Светеца стоял взрян в слънцето, докато то се издигнало над хоризонта. След това отпуснал ръце. На Зайо му било ясно, че той бил заслепен, ако не и ослепен от упражнението.

– Възможно ли е да има по-велика проява на духа на любовта, от всекидневното изгряване на слънцето, което ни носи светлина и топлина, дарявайки ни щедро с дара на живота.

Зайо не отговорил, тъй като бил дълбоко развълнуван от красотата на мига. Трудността на прехода била изострила сетивата му. Болката от порязванията и драскотините по краката му се извисявала в силно съзнание за съществуването на всяко зелено листенце в гората, както и за морето в далечината, и за небето над него, за птиците, щъкащи из клоните на дърветата, за да посрещнат деня, за животните, ставащи от сън, за да поемат на лов за храна. Той не продумвал, защото бил поразен от това силно съзнание за живостта на всичко.

Светеца минал слепешката край Зайо и поел надолу по пътеката към реката. Било ясно, че той не вижда, но е в състояние да намери опипом пътя си благодарение на това, че познава гората. Зайо тръгнал след него. Когато стигнал до коритото на реката, Светеца поел срещу течението, докато се озовал пред водопада, където Зайо го бил срещнал за първи път. Светеца коленичил пред вира и натопил ръката си във водата, загребвайки от нея, за да умие очите си.

– Другото велико чудо на нашата земя – казал той, – е водата. Помисли за това, как водата тече непрестанно и намира пътя си към морето, откъдето отново се издига като пара и се издишва обратно върху сушата, за да храни всичко, което расте. Не ми казвай, че се прекланям пред водата, когато коленича тук в благоговение пред това явление. Ако има някакъв дух във вселената, то той се проявява и тук.

– Доводът е, че всички тези неща се държат според законите на един Създател.

– Водата не спазва никакви закони. Ако ги спазваше, тогава ледът нямаше да плава. Реката щеше да замръзне през зимата от дъното до горе и да убие рибата и всичко живо под водната повърхност.

Зрението на Светеца се било възстановило и той се огледал, и погледнал Зайо, който стоял неподвижен и като в транс.

– Ела – рекъл Светеца. – Отдадохме почитта си. Сега да отидем и да закусим.

Разказват, че един ден, докато Зайо живеел при Светеца, едно изплашено врабче долетяло в гората и се прислонило в ръцете му. Момъкът се стреснал и излязъл от медитацията си в съзерцание на падащата вода. Той погалил настръхналите перца на силно възбудената птичка и я попитал на какво се дължи страхът ѝ.

Врабчето отвърнало, че бяга от ястреба, който се реел над тях, с намерение да го убие. Зайо погледнал нагоре и видял ястреба, с източени нокти, готов да връхлети върху врабчето.

– Не се бой – казал той, – защото аз ще те защитя, дори с цената на живота си.

Когато видял и чул ставащото, ястребът се спуснал и кацнал на един клон пред младия мъж.

– Не е честно – оплакал се той. Това врабче е моята храна за днес. Ако не се нахраня, аз няма да имам сили да остана жив, да се възпроизведа, да изхраня малките си. Ти нямаш право да се намесваш в развитието на природата. Ако тази птица рече да се нахрани с червей, ще съжалиш ли и червея, и ще попречиш ли на врабчето да го изяде?

– Разбирам нуждата ти – отвърнал Зайо, – но не ти ли идва на ум да изпиташ жал към плячката си?

– Как мога да си позволя в ума ми да се събуди жал към плячката ми, при положение, че аз трябва да убивам? Да не би да искаш да престана да убивам и да легна и да умра?

– Ще ти дам зърно да се нахраниш, колкото искаш златно зърно, само пожали живота на това врабче – рекъл Зайо.

– А нима във всяко зрънце няма също живот? Както и да е, аз не мога да ям зърно, също както и ти не можеш да се поддържаш с трева. Аз ям само месо.

Зайо бил объркан. Той бил трогнат от аргумента на ястреба и наистина му съчувствал.

– Нямам отговор за твоята дилема – рекъл той. – Но аз се зарекох, че ще защитя това врабче, ако трябва и с цената на живота си. Ето защо, ако ти трябва месо, за да оцелееш, заповядай, вземи моето.

Зайо свалил горната си дреха и изложил гърдите и ръцете си пред ястреба.

– Както кажеш – рекъл ястребът. – Аз трябва да задоволя нуждата си.

И той кацнал на рамото на момъка и започнал да къса крехко месо от гърдите му.

Той щял да продължи да яде, късайки плътта на момъка от костите му и бил решил да изтръгне сърцето му, и да го отнесе, за да нахрани с него малките си. Зайо наистина щял да му позволи да стори това, без да се поколебае. Но Светеца, който наблюдавал ставащото от разстояние, се намесил.

– Братко ястребе, праотче, твоята истинска плячка не е този момък и ти следва да уважиш жалостта, която той проявява към беззащитното врабче. Вярно е, че ти си воден от нагоните си и че си длъжен да се грижиш за себе си и за потомството си. Но ако убиеш този момък, светът ще обеднее до такава степен, че твоето оцеляване никога няма да може компенсира това.

– Да бе – рекъл ястребът, – старата история. Човешкият живот е свещен; животът на птицата или на животното е заменим.

– Не е вярно – рекъл отшелникът. – Всеки живот е свещен. Всички същества трябва сляпо да се стремят да оцелеят. Но стореното от този момък надхвърля императивите на природния свят. Както казваш ти, това е противоестествено действие, неразумно, нелогично и въпреки това, то е действие от висш порядък, защото е вдъхновено от любов. Любовта на плячката към ловеца е безсмислена, и все пак, има ли нещо по-трудно или по-благородно? Ето защо, би трябвало да уважиш неговото действие. Ти самият не бива да си невъзприемчив за по-висши чувства. Независимо от това, виждам, че ти имаш основание и можеш да търсиш правото си.

Ястребът погледнал момъка, който бил затворил очи и лицето му било застинало в изражение на търпимост, а по гърдите му и по перцата на врабчето, което той все още кътал в прегръдката си, се стичала кръв. И ястребът изпитал жал, и се засрамил. Въззел се на силните си криле и отлетял от гората. Светеца взел врабчето от Зайо и го пуснал да отлети към дърветата. Но макар че страхът му бил изчезнал, то не искало да напусне гората. Светеца завел Зайо до вира под водопада и му казал да измие раните си. Щом той направил това, раните му зараснали.

Всяка вечер след вечеря, Светеца запалвал светилника в колибата и изваждал колода малки картини. Нареждал ги на масата, обърнати с лицето надолу, разбърквал ги, подреждал ги в някаква форма, хващал ги всичките накуп и ги обръщал с лицето нагоре. Всяка вечер той се взирал дълго в тях, потънал в дълбок размисъл.

– Какво виждаш в тези картини – попитал го Зайо.

– Нищо и всичко.

– Твърде много време прекарваш да гледаш в тях, за да не виждаш нищо – засмял се Зайо.

– Това не значи, че виждам всичко. Те ми помагат да мисля, да се съсредоточавам дълбоко.

– Сред хората се носи слух, че можеш да четеш бъдещето по картините.

– В слуховете няма истина. Хората създават бъдещето.

– Как картините ти помагат да мислиш?

– Има известен елемент истина в онова, което казват хората. Разбира се, никой не може да предскаже бъдещето в смисъл на предсказване какви събития ще се случат. Но в сегашното са заложени семената на бъдещето. Там е възможността за всеки резултат. Дали тази възможност ще се осъществи, зависи от обстоятелствата. Разпознаването на семената не гарантира, че розата ще разцъфти напълно.

– Можеш ли да разпознаеш възможностите в моето бъдеще?

– Не съветвам да се прави такова предсказване. Това е опасно. Когато някой поиска подобно нещо, той обикновено се надява на добро предсказание. Но в действителност, късметът или случайността, не могат да се предвидят. Успехът се постига чрез енергични усилия и творческо използване на възможностите. Не ми е нужно да гледам картините, за да кажа това на някого.

– Аз винаги съм имал някакво чувство за предопределеност – казал Зайо, – сякаш ми е съдено да изиграя някаква роля, сякаш има някаква предначертана цел на живота ми, от която не бива да бягам. Дали съм предопределен за щастие или за трагедия, не знам, но това не е важно. Това, което е важно, е че аз съм верен на своята мисия в живота. Може би ти можеш да ми помогнеш да си изясня каква е мисията ми.

Светеца се замислил за малко над това, след това разстлал картините, разбъркал ги и ги подредил във формата на кръст, преди да ги обърне с лицето нагоре.

– Защо ги събра на кръст – попитал Зайо?

Кръстът и кръгът са едно и също нещо. Най-силната от всички форми, тъй като тя представлява слънчевия кръговрат, кръговрата на водата, кръговрата на самия живот.

Зайо не го прекъснал повече, докато той размишлявал над картините. Накрая Светеца проговорил:

– Научил си много. Достатъчно, за да решиш, че търсенето ти в областта на учението е изпълнено. Мисията ти в живота е да просвещаваш. Имаш чувство за това и то се нуждае от малко изясняване от мен. Има две огромни възможности в твоя живот. Едната е за огромно щастие, другата – за огромно страдание. Но те не се изключват взаимно. Едното предполага другото. Страданието е толкова голямо, защото то е изпитание на всичко, което обичаш и на всичко, което си преподавал.

– Благодаря ти. Дава ми сила да знам, че мисията ми е да просвещавам.

– Просвещението е едно нещо. Но подлагането ти на изпитание до краен предел за предаността ти към онова, на което си учил, това е друг въпрос. И подчертавам, че ако следваш съдбата си, ти ще бъдеш подложен на изпитание до краен предел.

– Смяташ ли, че ще издържа изпитанието.

– Сега искаш от мен да предскажа резултати, а това аз не мога да направя.

– Можеш ли да ми помогнеш да се подготвя за изпитанието?

– Можеш да станеш непобедим за страданията, но не можеш да намалиш или да избегнеш страданието и на йота. Бидейки непобедим, ще страдаш още повече.

– Не ме е страх от страданието. Страх ме е да не би да не издържа изпитанието на искреността си.

– Много добре – рекъл Светеца. – Ще направим съд, в който да излееш душата си в мига на изпитанието. Когато правим прехода сутринта, трябва внимателно да избереш един камък от коритото на реката, който особено силно те привлича. Носи този камък със себе си, до деня, в който ще си тръгнеш и тогава го постави най-отгоре на могилата. Помни този камък през всеки ден от живота си, така че той да стане част от тебе. Когато настъпи денят на изпитанието, можеш да се съсредоточиш дълбоко и да излееш душата си върху този камък, където никой няма да може да я засегне.

На другата сутрин, когато поели по коритото на реката, Зайо открил един бял камък, който бил закръглен като след дълга борба с морските вълни. Той го взел и го носил със себе си по време на останалия си престой в Казана.

Светеца му позволил също така да си направи копия от картините и го научил как да размишлява над тях, съсредоточавайки се ту над някой отделен образ, ту над съчетание от образи, позволявайки на символите да привлекат мозъка му към по-дълбоки нива на съзнаването, към пластове на значението, лежащи отвъд повърхностните стойности, представяни на съзнанието от сетивата. И накрая той започнал да прозира, че зад пролуките в знанието проблясва една по-велика истина.

Най-после той бил готов да се върне вкъщи, и се сбогувал със Светеца. По изгрев слънце Зайо се изправил с белия камък в ръка. Сложил го тържествено на могилата, отправяйки благодарности за подаръка от светлина и топлина, за великата змия на живота, увиваща се около земята като грижливите ръце на майка, обгърнала рожбата си.

Светеца прегърнал Зайо и му казал:

– Ако се наложи да прелееш душата си в този камък, тя няма да може да намери покой, докато не върнеш камъка обратно в речното русло. И само ти можеш да направиш това. Ето защо, ще се видим отново.

Разказват, че когато Зайо поел на път към дома си в Централното царство, било Самайн . Старата година се била изнизала докрай и се била показала новата с първия изгрев през ноември, подходящо време за начало на едно пътуване, но не от гледна точка на сезона.

Когато стигнал до голямата река Иски, тя преливала и бродът ѝ бил непроходим. Зайо седнал на една скала да гледа прииждащата река и да размисли какво да прави. Можел да почака, докато наводнението отмине, но това можело да трае седмици или месеци. Можел да поеме срещу течението на реката, да върви до нейния извор в планините и там да я прекоси, но това също щяло да отнеме време.

Бродът бил в една гориста долина. Зайо станал и поел покрай реката, възхищавайки се на красивата околност и пълнейки джобовете си с едри лешници. Спрял се когато чул стенание, идващо от един дъб, чиито голи като кости на скелет ръце стърчали през гъсто обрасъл бръшлян.

– Защо стенеш, братко дъбе?

– Не е ли очевидно – отвърнал дъбът? – Този бръшлян ме задушава до смърт. Нима не виждаш това?

Като се огледал наоколо, Зайо видял, че всичките дъбове в долината били обрасли с бръшлян.

Дъбът продължил:

– Това вече не е дъбова, а бръшлянова гора, и каква покъртителна гледка е. Когато дребният пълзящ никаквец се появи в гората, ние много се смяхме на това растение, което няма гръбнак да се изправи дори на един сантиметър разстояние от земята, без чужда помощ. А бръшлянът рече: „Смейте се колкото щете, но аз ще превзема тази гора, ще я превърна в гора от бръшлян и бръшлянът ще се възцари за цар на гората.“ Ние се смяхме още повече. Но престанахме да се смеем, когато почувствахме пипалата му да пълзят по кората ни, да изсмукват живота от нас и за задушават достъпа ни до светлината.

Тогава бръшлянът се обърнал към Зайо:

– Не обръщай внимание на тоя бръщолевещ глупак. Той не разбира, че животът му е свършил, че песента му е изпята. Сега аз владея гората. Навсякъде, накъдето и да погледнеш, се вижда върховният, победоносен бръшлян, а не тези вековни дънери на дъбове, букове или кестени. Не, цар е кроткият бръшлян.

– Вярно е, моята е свършена – отвърнал дъбът. – В мен няма и капчица мъзга, за да пусна едно-едничко листенце. Ще сключа с теб един договор, млади човече. Видях те, че дойде до брода и си разочарован. Искаш да пресечеш реката. Аз ще ти помогна. Ако почистиш бръшляна от моите братя дъбове и сестрици буковици, аз ще се наведа при следващия вятър и ще падна върху реката, за да ти направя мост да минеш над нея.

– Това е сделка, която приемам на драго сърце – отвърнал Зайо и започнал да скубе бръшляна от стеблото на най-близкото дърво.

– Но това не е честно – извикал бръшлянът. – В нашата природа е да се увиваме и катерим, за да стигнем до слънцето, по какъвто можем начин.

– Тъй като ти разрушаваш всичко, на което стъпиш, трябва да бъдеш следен и поставен на мястото, което ти се полага – на земята.

И Зайо премахнал протестиращия бръшлян от стеблата на всичките дървета. Събрал го на една огромна купчина за изгаряне.

Старият дъб, верен на думата си, се навел при първия силен вятър и легнал напреко над реката.

Казват, че Зайо никога не забравил тази среща и когато станал цар, се вглеждал отблизо във всеки човек, за да разбере дали е с характера на дъб или на бръшлян. И предупреждавал хората да са бдителни и да правят разлика между тях.

Зайо насърчавал хората от царството да се събират на площадите на градовете си всяка вечер след края на работния ден. Казвал им, че е добре за тях да разговарят, за обсъждат, да планират, да си сътрудничат и помагат взаимно, за да бъде животът на всички по-добър.

Той насърчавал поетите и разказвачите да се възползват от тази възможност, за да представят творбите си и да забавляват публиката. Дори насърчил ковачите и скулпторите, илюстраторите и калиграфите да носят образци на свои творби на площада, та хората да виждат усилията и постиженията им.

Площадът пред Замъка станал свидетел на най-популярните и най-многолюдни събори. Всяка вечер Зайо се разхождал из тях, слушал на едно място някой разказ, давал оценка на някое стихотворение на друго, ангажирал се в много обсъждания, особено в онези, в които се разказвало за младите, защото те били най-ентусиазирани и пламенни в отстояването на своите идеи.

Една вечер, едно голямо събрание на такива млади хора обсъждало разпускането на армията от Зайо. Макар че всички били съгласни, че е грешно да се убива, някои твърдели, че убиването при самозащита и за защита на родината е допустимо. Щом Зайо се присъединил към кръга, те се обърнали към него да отсъди кой е прав.

– Не прави на другите онова, което знаеш, че и те биха ти сторили – повторил Зайо известното си предупреждение. – Действай, не противодействай. Нека всичко, което правиш да показва онова, което цениш. Да противодействаш, значи да приемеш правилата на противника си, да се държиш съобразно неговите принципи, а не съобразно своите.

Друг път, те разпитвали Зайо за пътешествията му.

– Ти си обиколил широкия свят да търсиш мъдрост, Зайо. Потапял си се в културите на Изтока, Запада, Севера и Юга. Коя цивилизация смяташ за най–велика? На коя да се стремим да подражаваме?

– Културите на Изтока и Запада, на Севера и Юга, са до една различни. Но културите нямат нищо общо с цивилизацията. Научете се да правите разлика. За една цивилизация се съди по отношението към най-малкия във всекидневния живот, за културата – по постиженията на художниците, поетите и учените. И няма никакъв приоритет – изискванията и на културата, и на цивилизацията са абсолютни.

По време на една такава вечер, един съзнателен младеж дръпнал Зайо настрани и го попитал:

– Как да водя пълноценен живот?

А Зайо му казал:

– Мисли за живота като за езеро, като за един резервоар, от който човечеството черпи храна. Допринасяй за него, с каквото и с колкото можеш, вземай от него, каквото и колкото имаш нужда. И ако допринасяш по-малко, отколкото можеш или ако вземаш от него повече, отколкото имаш нужда, тогава не си използвал времето и дарбите си пълноценно.

Зайо и съпругата му, Принцеса Кивъ, имали три дъщери. Те пораснали и станали красиви млади жени, и когато им дошло време да се омъжват, имало много кандидати за ръцете им. Макар и да се били омъжили по любов, случило се така, че една си избрала принц от Южното царство, една от Западното и една – от Северното царство.

Но Зайо нямал мъжко дете.

Когато хората на Площада отбелязали с тъга заминаването на трите дъщери за другите три царства, те се обърнали към Зайо с въпроса:

– Надяваме се, че ти и Принцеса Кивъ ще бъдете с нас още много години напред, Зайо, но към кого ще се обръщаме, когато и двамата си отидете? Кой ще те наследи в нашето царство?

А Зайо рекъл:

– Вие.

– Какво значи това – попитали хората, тъй като предположили, че той се шегува?

– Не съм ли ви научил на всичко, което е необходимо да знаете? Защо трябва някой да ви диктува какво да правите, след като вие прекрасно знаете сами как да управлявате живота си, живота на своите семейства и работите на царството?

Хората се разотишли много озадачени, той като не знаели дали това не е някоя от шегите на Зайо.

От всички кандидати за ръката й, които принцеса Кивъ била отклонила, най–горчиво разочарован бил Шумака. Като царски племенник и воин с растяща репутация, той смятал достойнствата си за неустоими.

Той поддържал негодуванието си в очакване да се появи възможност да удовлетвори огромната си амбиция. Но вуйчо му, царят, не желаел да му възложи каквато и да било сериозна отговорност в Източното царство, съзнавайки колко безпределна е амбицията му и колко жестока – природата му. Всъщност, царят се страхувал от собствения си племенник. След случая с обесеното дете, помрачил тържеството по случай завършването на военната академия, той провел следствие и се убедил, че Шумака е отговорен за смъртта на детето.

Когато научил, че изборът на принцеса Кивъ за съпруг и владетел не бил някой друг, а Зайо, негодуванието на Шумака се превърнало в отрова. Той изгарял от спотаено недоволство, когато вуйчо му, царят, не показал никаква склонност да тръгне на война, въпреки военното превъзходство на Източното царство. Шумака изтъквал пред Камарата на съвета обиди и пропуски, извършени от страна на другите царства като действия, които изискват военен отговор, но никой не му обръщал внимание, сякаш той не бил нищо повече от един освирепял юноша.

Но когато до него стигнала вестта, че трите дъщери на Зайо и Кивъ са се омъжили за синовете на тримата съседни царе, гневът на Шумака се отприщил като скъсан бент. Той отишъл при вуйчо си и поискал да бъде назначен за Командващ на армията, с твърдението, че вече било ясно, че останалите четири царства са се съюзили срещу тях. Беснеел, че армията им била оставена да затлъстява и да тъне в летаргия, в резултат на продължителния мир до степен да не бъде в състояние да брани страната им, ако останалите царства ги нападнат.

Царят не бил убеден, че е налице заплаха от другите царства, но като видял военната ярост, обзела Шумака, се уплашил за собствената си безопасност и за безопасността на синовете си, които били наследници на царството му.

Той се съгласил да назначи Шумака за Командващ на армията и дал разрешение тя да бъде поставена на бойна нога. Разсъдил, че ако Шумака нахлуе в Централното царство, това би предизвикало слаба съпротива и би причинило малко жертви. И че ако пакостливият му племенник е зает със завоюването на една страна лично за себе си, той би бил по-малка заплаха у дома.

Така Шумака поел официално командването на армията. Той назначил личните си последователи на ключови длъжности и започнал учения на войниците, подготвяйки ги за война.

С яростни речи и ужасяващи предупреждения за готвена конспирация от останалите четири царства да нападнат и подчинят Източното царство, Шумака насъсквал народа му, довеждайки го до бяс, изтъкан от страх и агресия. Всички млади мъже били повикани на задължителна служба в армията и обучени за война.

Слухът за подготвяно нападение стигнал до Централното царство и хората се събрали на Площада да поискат указания от Зайо. Те роптаели срещу глупостта да бъде разпусната армията и унищожени оръжията им.

Зайо се обърнал към смълчания народ.

– Искам да слушате внимателно и да направите точно каквото ви кажа. Предстои нашествие, да, така е. И ние няма да се бием. Ние няма да убиваме за своята родина. Искам всички вие да се върнете по домовете си и да се заловите за нормалната си дейност, да работите на нивите и в работилниците си, да готвите храната си и да се грижите за децата си. Когато войниците дойдат, правете се, че не ги виждате. Не им говорете, не им давайте храна, не им съдействайте по какъвто и да било начин. Противно на войнишкия кодекс е да се убиват невъоръжени противници. Възможно е Шумака да е обучил неколцина кучета да пренебрегнат кодекса, но мнозинството от войниците са хора като вас и мен и те знаят какво е добро и какво – зло. Ако видят насреща си благородство, а самите те се държат позорно, те ще бъдат посрамени и ще се деморализират.

И така, когато армията на Шумака нахлула в Централното царство, нямало никаква съпротива. Хората продължили да работят на нивите си, сякаш онова, което минавало, било армия от призраци. По улиците на града животът продължил нормалния си ход, сякаш било нещо нормално наоколо да маршируват войнишки отряди, които разполагат контролно-пропускателни пунктове и укрепват обществените сгради.

Когато стигнали до Замъка, портите и вратите му били отворени, сякаш в очакване на добре дошли гости. Веднага щом войниците му установили контрол над сградата, Шумака влязъл и отишъл право в Тронната зала. Там той седнал на трона, който не бил използван, откакто бил умрял старият цар. Повикал Зайо и Принцеса Кивъ да подпишат декларация за капитулация и да му предадат властта над страната.

Но офицерът, който бил изпратен да повика Зайо и Кивъ бил пренебрегнат, сякаш говорел на мебелите. Той доложил на Шумака за резултата от усилието си и Шумака изпаднал в ярост. Разпоредил на офицера да вземе един взвод войници и да доведе двамата насила при него.

Зайо и Кивъ били арестувани и отведени насила в Тронната зала. Те се оставили да ги бутат и блъскат, докато се озовали пред Шумака, но отказали да го погледнат и да отговарят на въпросите му. Гледали се взаимно с погледи пълни с обич, сякаш били двойка свенливи млади хора, готови да започнат да се ухажват.

Шумака бил бесен, но не знаел какво да направи. Те не оказвали никаква съпротива и щяло да бъде позорно да ги убие. Той имал контрол над страната, но искал да стане неин владетел и очаквал, че Зайо и Кивъ ще му предадат властта и така ще легитимират управлението му.

Оказало се, че сметката му излязла крива, и той бил объркан.

Месеци наред армията продължила окупацията на Централното царство и Шумака издавал заповеди, наредби и укази от Тронната зала на двореца. Но хората продължавали непоколебимо да не им обръщат внимание. Те не говорели на войниците и не проявявали послушание пред тях, сякаш имало два паралелни живота, протичащи на едно и също място, но на различни плоскости – животът на армията и този на народа.

Накрая войниците започнали да губят равновесие. Те били обучени да се бият и да убиват, но това било война, за каквато те не били подготвени. Станали неспокойни. Дори случайната жестокост, някое изнасилване или убийство, видимо резултат от действията на някой загубил разсъдък войник, били пренебрегвани от хората. Нямало никаква реакция.

Шумака изглеждал все по-съкрушен. Той бил постигнал амбицията на живота си да завоюва и управлява една страна. И все пак, единственото нещо, което все още командвал, била армията. Той нямал власт да заповяда и на един-единствен гражданин да върже дори връзките на собствените си обувки.

Когато войниците започнали да проявяват признаци на крайно недоволство, Шумака станал неспокоен. Войниците заявили, че искат да си вървят по домовете. Не виждали никакъв смисъл в тази продължителна окупация. Хората не проявявали нито страх, нито уважение към тях, а си вършели работата, сякаш войниците не съществували.

Шумака решил да предприеме отчаяна мярка. Той се разпоредил на доверените си съветници да арестуват принцеса Кивъ и да я затворят в една стая в кулата. След това обявил, че след три дни ще я изведе на зъбеца на кулата, ще я съблече и ще се съвкупи с нея, като по този начин ще предяви правото си над страната според някакъв древен ритуал.

Съветниците му хихикали помежду си. Древният ритуал не представлявал сериозен довод, но те решили, че Шумака постъпва умно от друга страна. Това щяло даде на Зайо възможност за избор. Той можел да предизвика Шумака на бой, за да защити честта на жена си, една битка, която щяла да свърши с убийството му от Шумака. От друга страна, той можел да продължи да отстоява принципите си и да откаже да се бие, в който случай би позволил на Шумака да се възползва от жена му и щяло да му се наложи да се разведе с нея. И в двата случая Шумака щял да спечели царството.

Когато хората на Централното царство чули това, те се събрали пред двореца и щели да го щурмуват с голи ръце, за да спасят своята любима принцеса. Но Зайо излязъл на Площада пред двореца и ги предупредил да не правят нищо. Въпреки че това било против техните инстинкти, те отстъпили пред Зайо.

Когато вестта за ставащото стигнала до Южното, Северното и Западното царства, те бързо се мобилизирали и три могъщи армии се струпали пред двроцеа, за да спасят Кивъ, майката на техните принцеси.

Зайо бил наясно, че вече било настъпило времето на неговото изпитание. Той седнал на Площада сред своя народ, затворил очи и потънал в дълбок размисъл в продължение на три часа. Както Светеца го бил посъветвал, той прелял по-голямата част от душата си в камъка, който се намирал на върха на една могила в една горичка далече на северозапад. И когато отворил очи, той знаел, че дори и най-страшната болка няма да го накара да се огъне.

Тогава Зайо запял. Той дал воля на любовта си към Кивъ да се излее в порой от песни. Всички любовни песни, които бил научил от поетите в Западното царство се излели навън. Песните и мелодията, които някога го били направили дотолкова лек, че да може да прескочи цяло езеро, екнали над стихналия площад. Хората и войниците го слушали в транс. Всеки от тях си имал своя любов и те почувствали силата и искреността на любовта на Зайо. Войниците пристъпвали неловко на място, съзнавайки, че върху тях е хвърлено петно вследствие на грозния хитро скалъпен ход на Шумака.

Когато трите армии, предвождани от зетьовете, обкръжили двореца, Зайо им извикал да се оттеглят.

Те обяснили, че били дошли, за да спасят любимата майка на своите съпруги. Не можели да разберат как Зайо е в състояние да заповяда всички да стоят и да гледат, докато жена му предстои да бъде изнасилена публично от някакво войнолюбиво куче.

Зайо казал:

– Моята любима Кивъ избра да не се омъжи за един касапин, когато отхвърли предложението за женитба на Шумака. Нима сега искате да се окаже омъжена за един касапин в лицето на Зайо? Винаги съм ви казвал да действате, а не да противодействате. Не позволявайте на враговете си да ви принудят да вършите зло, не им позволявайте да ви принизят до равнището на тяхното варварство.

Трите принцеси били смутени, той като те разбирали, че Зайо постъпва в съответствие със съвета си за по-добър живот, който той винаги е давал на хората и че в този момент е изправен пред изпитание на собствените си убеждения.

Зайо също знаел, че това е изпитанието, отдавна предвидено от Светеца. То било неизбежно, но въпреки това, Зайо не бил планирал никаква тактика за измъкване или увъртане. Единственото нещо, което можел да стори той, било да посрещне изпитанието с открито лице. Болката и мъката щели да бъдат прекалено нетърпими, ако Зайо не бил прелял душата си в камъка, намиращ се в една далечна страна, където никой не можел да я достигне, на каквито и мъчения да бъде подложен той. Но в черни моменти му се искало да може да се откаже от отговорността да покаже истината на своето учение.

Армията на Шумака държала двореца, а редиците на неговите въоръжени войници държали невъоръженото население в околността на разстояние. В предградията на столицата се намирали трите армии, в очакване на заповед да настъпят и да посекат Шумака и армията му. А през това време Зайо седял сред народа си и пеел любовни песни.

Когато се появил на зъбеца на кулата, Шумака изкрещял, че Зайо има последна възможност да абдикира, преди той да изпълни заплахата си. Зайо не му обърнал внимание и продължил да пее. Шумака направил мълчалив знак на главорезите си да изведат Кивъ. Когато тя се появила, над целия град легнала тишина. И песента на Зайо се издигнала над тълпата, и стигнала до ушите на Кивъ. Тя погледнала надолу, видяла го и се усмихнала.

Шумака направил знак на офицерите си и те разсъблекли принцесата. Тогава Шумака се съблякъл на свой ред и се изправил пред очите на приятели и врагове, с тяло, внушаващо мощ с мускулатурата на велик воин. И той изглеждал на хората като страхотен жребец, с изправен член, и готов за съвкупление.

Принцесата стояла неподвижна със своята нежна, лъчиста красота, която била пълна противоположност на животинското излъчване, струящо от тялото на Шумака. Настъпила абсолютна тишина. Дори Зайо не можел да излее песента от гърдите си. Без да обръща внимание на Шумака, Кивъ била вперила поглед в Зайо с тъжна усмивка на лицето.

Тишината била нарушена от тайфата привърженици на Шумака, които подхванали похотливо своя химн:

Шумака, Шумака

Бойте се, бойте се, бойте се.

Тогава един войник от армията на Шумака се изстъпил напред и запял насреща им:

Шумака, Шумака,

бил ужким герой

И лека-полека мнозина от войниците се присъединили към него:

Шумака, Шумака

Кой всъщност е той

Казват, че войникът, който запял противоположната песничка, бил другар на момчето, което било обесено на въже за скачане. И други войници си спомнили как детските им игри били прекъснати от наложилата се атмосфера на страх и те също се присъединили:

Шумака, Шумака,

присвива коляно,

по кучи прикляка,

дървото лъщи препикано.

И когато Шумака погледнал надолу видял, че армията му се присмива. Той се слисал. Мъжеството му клюмнало.

В този миг на смущение и колебание Принцеса Кивъ се отскубнала от пазачите си и скочила от зъбеца. Последвало ахване от ужас, и тя паднала мъртва. Зайо изплакал и се втурнал да прегърне тялото на жена си.

А докато Зайо плачел над мъртвото тяло на принцеса Кивъ, войниците от Източното царство се спогледали засрамени. След това един от тях станал, хвърлил оръжията си на земята и се отдалечил, след него същото направил друг войник, след това друг, докато по-голямата част от войниците захвърлили оръжията си, които образували огромна купчина, и потеглили към родината си.

Останали само Шумака, неговите телохранители и верните му поддръжници. Хората щурмували Замъка и ги взели в плен. Отвели ги при Зайо и го попитали как иска да постъпят с тях. Но той им направил знак да ги пуснат на свобода. Толкова силна била мъката му, че не могъл дори да отвори устата си, за да проговори.

Огромна била скръбта заради смъртта на Кивъ в Централното царство. Скръбта в Южното, Западното и Северното царство разнасяла риданията от океан на океан.

Имало два огъня в нощта на погребението на Кивъ – нейната клада и един огромен огън за оръжията, изоставени от дезертиралите войници. И пламъците на този огън били толкова високи, че озарявали небесата чак до Източното царство и осветявали пътя на деморализираните войници. Когато техният цар чул за поражението, той лишил Шумака от командването на армията, разжалвал го като воин и го изгонил от двореца.

След като събрал праха на Принцеса Кивъ, Зайо повикал хората на Площада.

– Време е да вървя – рекъл им той. – Аз съм ви подготвил за този момент. Вие знаете как да живеете, как да организирате работите си, как да поемете отговорност за държавните работи. Време е да тръгна и да занеса праха на жена си на място далече от тук.

Много били жалбите и молбите, но Зайо си стегнал торбата за път и напуснал Централното царство.

Зайо миел очите си в Казана, свещения вир под водопада. Жилещата болка утихвала полека и булото от светлина било започнало да потъмнява и да се разкъсва. Той отново загребал шепа вода и потопил лицето си в нея. Околният физически свят от скали, зелени дървета и покрито с облаци небе се връщал във възприятията му. Когато се обърнал, видял един момък, застанал безмълвен насред реката. Зайо съсредоточил погледа си, за да се увери, че очите му са отново в състояние да виждат.

– Какво мога да сторя за теб – попитал той?

– Търся онзи, когото наричат Светеца.

– Имал си късмет да го намериш. Ако беше дошъл по-рано, щеше да намериш оня, когото наричат Друида. Той се засмял на старата шега.

– Знам.

– Добре, подготвил си домашната си работа, така че заповядай да закусим.

Двамата отишли до дъбовата колиба и Зайо сложил храна на масата.

– Сега, млади момко – рекъл той, – кажи ми за какво си дошъл.

– Идвам от Централното царство и съм тръгнал да търся приключения.

– Е, каква е задачата ти?

– Същата, каквато и на всички младежи, които искат да се усъвършенстват – да открия и да убия всеки, който твърди, че е Зайо.

– И кой ти постави тази задача?

Онзи, който държи моста към единствения истински Зайо, светия Шумака.

– Шумака? Свети?

– Да, светия Шумака, чрез когото се разкрива единствения истински Зайо.

– Аз не съм бил в Централното царство от много, много дълго време. Тогава Шумака беше Командващ армията на Източното царство.

– Това е било със сигурност много отдавна. Шумака наистина е бил Командващ армията и най-големият враг на Зайо. Нахлул в Централното царство с намерението да го присъедини. Но не бил преценил силата на зайоизма. Зайоизмът бил завладял сърцата и умовете на хората, и това ги правело непобедими срещу военната мощ на Шумака и войските на Изтока. Те нямали оръжия и оставяли вратите на градовете си отворени, сякаш приветствали нашествениците с „добре дошли“. И въпреки че нямали нито оръжия, нито укрепления, нито каквото и да било, освен силата на зайоизма, те разгромили армията на Шумака, която се върнала у дома си като една деморализирана сган.

Момъкът замълчал, за да хапне нещо и да разгледа мълчаливия Зайо. След това продължил.

– Именно тогава Шумака разбрал грешката в своя подход. Той се разкаял и се отрекъл от дотогавашния си живот. Нахлузил просешки дрехи и се отправил на легендарното си пътешествие, което траяло три години. Върнал се в Централното царство, молейки от хората прошка за ролята си в причиняването на смъртта на тяхната любима принцеса Кивъ. Такава била силата на зайоизма, че вместо да го убият на място, хората наистина му простили и го оставили да продължи изкупителното си поклонничество.

Зайо слушал безмълвен и момъкът продължил своя разказ.

– Шумака би толкова трогнат от силата на зайоизма, че говорел за него на всеки, когото срещнел. И хората слушали с радост. Те били самотни след оттеглянето в изгнание на великия Зайо, който ги бил ръководил в продължение на трийсет години и обичали да говорят за него, и да разказват разните си преживявания с него. Хората се събирали на купчини около Шумака, когато той възхвалявал добродетелите на Зайо и силата на зайоизма. Купчините прераснали в тълпи и накрая просякът-поклонник Шумака се озовал в ролята на оратор на претъпкания от хора площад пред двореца – мястото на собственото му позорно деяние, за което той се разкайвал с горчиви сълзи.

Горчиви сълзи. Зайо се сдържал да не прихне от смях. Този момък едва е бил роден, когато са ставали въпросните събития, така че откъде е взел тези горчиви сълзи? Това било очевидно история, която той бил запаметил наизуст. Зайо го оставил да продължи.

– И след като Зайо оставил управлението на страната на народа, Шумака им предложил да изградят това управление около зайоизма. Хората приветствали предложението му с ентусиазъм и помолили Шумака да стане тълкувател на зайоизма. Светият Шумака се почувствал недостоен за тази покана, но приел да поеме отговорността и бил обявен за Строител на Великия мост към Зайо.

– Значи сега Шумака тълкува учението на Зайо на хората?

– Да, затова го наричат Мостостроителя.

– А какво казва за предишната си професия? Какво е становището му относно войната и убийствата?

– Той казва, че Великият Зайо обявил убийството извън закона, разпуснал армията и ненавиждал войната. Но по времето на Зайо насилствените действия били винаги мотивирани от недостойна цел. Докато сега една достойна цел може да узакони дадена война. А единствената достойна цел е защитата или разпространението на зайоизма, който може да превърне едно по същество недостойно действие в благородно.

– Значи, Шумака се е върнал към подстрекаването към война. Върнал се е към воденето на война?

– Човек не може да говори с пренебрежение за светия Шумака. Макар че ръководи зайоизма от бившия царски дворец, той все още е скромният скитник-поклонник. Той често напомня на хората, че строителят и пазачът на Великия мост е и най-презреният престъпник против зайоизма, поради предишните си деяния. Но той компенсира ранните си злодеяния като пропагандира Зайо по всички краища на света. Там, където тази пропаганда среща съпротивата на старите царе, ръководители и командири, които до един били позор за великия Зайо, е легитимно те да бъдат премахнати, и то насилствено, ако това е необходимо, като крайна мярка.

– А има ли успех с разпространението на учението на Зайо?

– Новата Армия на просвещението на Шумака, вдъхновена от силата на зайоизма е неустоима. Царствата на Севера и Юга, на Изтока и Запада, паднаха едно по едно в кървави битки. Непросветените биват изличавани от лицето на земята, а името на Зайо е изписано със слава върху лика на небесата.

– Ти един от просветените ли си?

– Да, такова е благоволението на Зайо, че всички, родени в неговото царство, биват назначени по рождение сред просветените и ще преминат Великия мост, командван от Шумака, при условие че останат верни на каузата.

– Великият мост. Къде води той?

– Той води до дясната ръка на Зайо. Всеки, който умре верен на зайоизма, ще възкръсне отново духом и ще бъде приветстван оттатък моста от светия Шумака. А на всеки, който умре като мъченик в свещените войни, ще му бъде гарантирано специално място от Шумака заедно с цялото му семейство.

– Ами, ако Зайо е все още жив в някое далечно кътче?

– Непросветените казват, че Зайо е жив и че когато чуе какво е било направено от негово име, той ще се върне, за да осъди всичко, което прави светия Шумака. Но хората слушат Шумака, който казва, че Зайо е мъртъв и че той наистина ще дойде отново, но този път, за да въздаде възмездие и да поведе силите на зайоизма към още по-голяма слава, да изкорени и да накаже невярващите и отрицателите, и да смаже непросветените, сякаш те не са нищо повече от голи охлюви под краката му.

– А твоята цел каква е?

– Моята цел и тази на всички младежи, достигнали пълнолетие, е да се открият и унищожат хулителите на името на Зайо. Шумака казва, че има такива хулители сред дивата природа и че те са оскърбление за просветените, които посвещават живота си на единствения истински Зайо, разкрит чрез откровението на светия Шумака.

– Ясно. Ами ако аз заявя, че съм Зайо?

– Това би било хула, крещяща до небесата да бъде наказана.

– Но Зайо е бил учител, ни повече, ни по-малко.

– Сквернословие е да се внушава подобна ограничена оценка на Зайо. Светия Шумака е разкрил, че Зайо е бил много повече от учител; че той е бил всъщност от божествен произход, което обяснява защо е бил непобедим пред лицето на великата армия на Изтока. Но зайоизмът днес е проникнал във всяко кътче и хулителите и непросветените няма къде да се скрият. Младите последователи на зайоизма прочистват дивата природа и всеки, който обижда името на Зайо ще бъде считан за клеветник и унищожаван на място.

– В името на светия Шумака.

– Не, в името не преславния Зайо, разкрит от светия Шумака.

Зайо се почувствал уморен след тази дискусия, по-уморен, отколкото се бил чувствал когато и да било преди. Той дал на младежа храна и подслон за нощта.

При първия светлик на утрото, Зайо се надигнал от леглото както обикновено. Взел урната с праха на любимата му Кивъ и я положил на ръба до водопада. След това започнал своя преход. На върха на могилата извадил своя специален камък и го хванал в ръцете си, протегнати за поздрав към изгряващото слънце. И като прегърнал камъка, поел към свещения вир. Когато зрението му се възстановило, той огледал речното корито, избрал една точка насред талвега и положил камъка там. След това взел урната и изсипал праха насред потока, така че той преминал над камъка на път към морето.

Когато свършил всичко това, Зайо коленичил насред речното корито и зачакал. Той бил виждал такъв край, загатнат в предсказанията на картините.